Доволните незадоволени

Доволни хора няма много. Малкото доволни са незадоволени. Не ги задоволява мъжът, жената, заплатата, държавата, шефът...
 
Все им е вкарано нещо. Но наполовина. Не им влиза цялото. Никога щастието не е пълно. 

Самият факт, че гастроном като българина не харчи толкова пари в магазина за хранителни стоки, колкото в магазина за вибратори и надуваеми кукли, е показателен. Предпочита да надуе нещо и да го набоде, вместо да очаква нещо истинско. Харесва му изкуственото. Бяга от истинското. Така е по-лесно. 

Нормално е в свят, държава и общество, изплетено от лъжи, да предпочитаме нещо, за което поне знаем, че е истински фалшиво. Хора преотстъпват реда си на дете, но лъжат. 

Имаше и едни пенсионери, които са толкова зле, че единият от тях взима 500 лева пенсия и си купуват плазма на изплащане. И ние, истинските, трябва да се разплачем на фалшивите подробности. Години изплащане на уред, на който да гледат турските сериали. С истински малката си заплата, която е много по-малка от на повечето пенсионери в страната ни, които нямат дори за лекарства, какво остава за плазмен телевизор. 

Но фалшивите хора се радват на фалшивите истории, на фалшивите новини, на фалшивите си събратя. Те предпочитат да се самозадоволят, но не и да задоволят някой друг. 

Самозадоволява ги фалшивото. Радват се, че те не са така. Сами се убеждават, че са по-зле от останалите. И им става по-добре. Задоволяват се с това. Че има някой, който е ограбен. Цъкат на репортажите по телевизията. Но не цъкат на телефоните си, за да помогнат на някое дете. Това не ги задоволява. Задоволява ги премятането на системата, която ще ти даде бъбрек, телевизор или кафеварка. 

Самозадоволяват се с гума, а не с хора. Самозадоволяват се само когато те самите са доволни. Дефицит на морал може би? Или дефицит на хора? И двете са ни дефицитни. 

Предпочитаме да си затъкнем гумения между краката, но не и да стиснем юмруци и да се борим. Искаме да си нанижем надуваемата кукла и с нея да забравим за издутия като балон живот. 

Стимулираме се с хапчета, с кремчета и гелчета, а не знаем, че ако си плюем на ръцете и свършим работата сами, ще сме по-доволни. Винаги сме настръхнали в очакване, хванати за палците, с отворени крака, с навити блузи, с разперени пръсти на ходилата. 

И така застанали, чакаме удоволствието, което някой друг или някаква вещ ще ни достави. 

Така се превръщаме в едни доволни за минута хора, които цял живот ще си останат незадоволени.

Боян Димитров, "Монитор"