Еманюел Макрон е кандидат от типа „същевременно” – това е характеристиката на неговия идеологически промискуитет (безразборност, обикновено използвано за сексуални връзки – б. пр.), който вбесява противниците му и който самият той превърна в автопариодиен аргумент по време на митингите си.
„Същевременно” означава, че Макрон коригира идеите на левицата или на десницата така, че да ги нивелира. И за да се наложи, се пресъздава, озовавайки се в екстремния център в качеството си на консенсус или на хегелиански синтез.
Добър пример за всичко това е законът за 35-те работни часа седмично. Макрон уж не смята да го премахва, но „същевременно” се кани да превърне извънредните часове труд в пространство за преговори между работодатели и служители, лишавайки ги от социални задължения и вдъхвайки кислород, гъвкавост, либерални рецепти на трудовия догматизъм.
Де факто проекцията на Макрон като едно богоявленско въплъщение на центъра блесна, още когато той сложи собственото си име на един закон, който бе одобрен през 2014 г. и ликвидира спазването на почивния ден в неделя. Беше анахронична пародия на католическите традиции, но прегрешението да се модифицира този закон трябваше хем да преодолее съпротивата на някои негови колеги социалисти, хем да изрази благодарност към импулса, който му дадоха консерваторите.
Необичайното балансиране между две противостоящи сили помогна на Макрон да си отвори собствен път. Нямаше да го постигне без патронажа и закрилата на Франсоа Оланд, но „същевременно” е вярно и друго – че фрустрирания и фрустриращ президент се нуждаеше от един министър, способен да сваля икони, от едно странно създание, от един „външен сътрудник”, който да се нагърби с прилагането на спешни реформи срещу бездействието.
Експериментът приключи с политическо отцеубийство. Оланд отгледа акулата Макрон, вярвайки, че отглежда делфин (има игра на думи – delfín в случая може да се разбере и като морски бозайник, и като наследник в кралска династия – б. пр.). И бе първият, който бе принуден да предупреди за проекциите и амбициите на своето създание. Хибридът Франкенщайн се еманципира. Затова Оланд трябваше да се откаже от изкушението да се пробва сам отново за Елисейския дворец. И по същата причина президентът на републиката в крайна сметка насърчи имплозията на социалистическото семейство.
Изглежда парадоксално, че катастрофата на Френската социалистическа партия бе предизвикана не само от неглижирането на нейния кандидат Амон или от слепотата на активистите при загадките на първичните избори (какви ли биха били възможностите, ако се бяха спрели на Манюел Валс?), но и от още една причина. Соццентралата на улица „Солферино” не съумя да разбере или възпре нито крайните предложения на Меланшон, нито умерения дериват на центриста Макрон. А ако се съберат гласовете, подадени за двамата бивши министри социалисти (и Макрон, и Меланшон в различно време са били министри в соцправителства – б. пр.), плюс гласовете за Амон, би се получил електорален спектър, отговарящ на 50,4% от вота.
Това е урокът от сегашните избори, които превръщат в свещена интуицията на Макрон. Пътят му бе осветен от саморазрушението на неговите съперници – ендогамията (сключване на брак между представители само на една обща класа – б. пр.) на социалистите и обвиненията срещу Фийон. Фаворизира го и мисията му на антидот срещу крайната десница на Льо Пен.
Но както Де Гол вече е казвал, френските избори са просто среща на един човек със съдбата на една страна.
Еманюел Макрон
Няма коментари:
Публикуване на коментар