На днешния ден през 1925-та година „безследно изчезва“ Гео Милев. Удушен с тел, а трупът му – захвърлен в масов гроб край София.
Помним ли кой и защо е отговорен и почитаме ли жертвите и на двете страни в гражданската война в България? И как изглежда паметникът на Гео в София?
14 май, 1925-та година. Големият български поет, публицист и общественик Гео Милев , с рождено име Георги Касабов, е осъден на 1 година тъмничен затвор, глоба от 20 000 лв. и лишаване от граждански и политически права за 2 години. Причината е неговата поема „Септември“. Всъщност Гео се разминава леко, очаквал е далеч по-тежка присъда. Решава да обжалва. Но така и няма тази възможност.
Ден по-късно, на днешния 15 май, е извикан в Обществена безопасност за „малка справка“. Никога не се завръща у дома. Става един от стотиците (официално) или дори хилядите (неофициално) „безследно изчезнали“. Съпругата му Мила и майка му Анастастия напразно обикалят затворите в страната и пишат писма до официалните власти. Без резултат.
Трупът му е намерен чак през 50-те години. В масов гроб край София. Разпознат е по стъкленото око, поставено му в Германия заради тежък инцидент по време на участието му в Първата световна война.
История, позната на всички ни от училище. Но сякаш отдавна забравена. Безследно изчезнала някъде в дълбините на общественото ни съзнание. Паднала жертва на ревизионизма, който ни облъчва от поне 28 години. Успешно, редно е да признаем.
Или може би чухте днес някой да си спомни за Гео? Може би чухте гост в предаване, прочетохте историк или „анализатор“ във вестник, разказ по радиото, изобщо някой да припомни за кървавите обстоятелства, при които Гео Милев и стотици като него са брутално избити от тогавашните власти. Да изрече фактите. Да посочи отговорниците. Да ги осъди морално.
Същите онези, дошли на власт след кървав преврат. Същите онези, „елитът на нацията“, за когото непрежалимо стенем – публично, медийно, експертно, неправителствено… Шумно и редовно. И оплакваме с пълно гърло, с повод и без повод, „жертвите на Народния съд“. Без дискусия, без „но“ и „ама“.
Същият онзи „елит на нацията“, който натика Гео Милев и стотици като него в мазетата на София, удуши ги с тел, а труповете им захвърли в масови гробове край София. Без съд и присъда, без свян. А днес вече – и без памет.
А нима помним, че „елитът на нацията“ уби и наряза на парчета Александър Стамболийски, след като взе властта с преврат, още през 1923-та година? Докара ни най-голямата национална катастрофа. Онзи, същият, елит от военни, в колаборация с банкери, който в най-добрия случай забраняваше и арестуваше, а най-често и за по-сигурно – „изчезваше“ своите противници.
Онзи същият „елит на нацията“, който няколко години по-късно се сдуши с Хитлер и запрати в лагерите на смъртта хиляди евреи от Вардарска Македония и Беломорска Тракия. Който приемаше Закони за… „защита“ на нацията.
Но какъв парадокс само?! Да се гордееш със „спасяването на българските евреи“ и същевременно да отричаш, че в България е имало фашизъм. Да отричаш смисъла и необходимостта от това виновните да бъдат осъдени. Един въпрос, към господата анализатори – от кого, уважаеми, са спасявани българските евреи (акт, безспорно даващ повод за гордост, нали?), когато в България не е имало фашизъм? Когато не е имало кой и защо да бъде съден. Кого сме спасявали? От кого? Защо? По каква причина?
Сигурно са си отишли и други. Осъдени без доказателства. „Изчезнати“ без съд, по вече утъпкания път – от такива като Гео и Хербст. Но защо помним едните, а другите – не? Защо почитаме едните, с фанфари и камери, а под паметниците на другите откриваме само сухи листа.
Та нали жертвите са си жертви. В мрака между двете световни войни загиват хиляди – и от едната, и от другата страна. Като във всяка война. А в България е имало точно това – безмилостна, кървава гражданска война. Дълго може да се спори „кой започва първи“. Превратаджиите, през 23-та? Или комунистите, през 25-та, в „Св. Неделя“? Но нима има смисъл от тези въпроси? Да повторим – жертвите са си жертви.
Въпросът е да помним. И едните, и другите. И във времената, в които „демократичният“ ревизионизъм е станал национална доктрина (пък и професия), да не си позволяваме да забравим тези като Гео Милев – кой беше, какво пишеше, как го изчезнаха.
Да помним, преди да сме повторили.
Николай Драганов, Baricada.org
Няма коментари:
Публикуване на коментар