В Европейския съюз има 28 държави, които скоро ще са 27, ако англичаните пак не се врътнат нещо около Брекзита, каквито тенденции има.
В тези 28 държави се използват различни изборни системи и затова обща евродиректива за парламентарните избори няма, за разлика от общата евродиректива за средната кривина на кривите краставици.
Има обаче директива за начина, по който всяка държава трябва да си избира евродепутатите. И тя категорично гласи, че това трябва да става по пропорционална изборна система. А защо по пропорционална? Ми защото мажоритарната не става, тъй като е слабо представителна. Или, да си го кажем политически некоректно, няма никаква представителност.
А според почти всички европейски държави именно представителността е най-важното и полезно свойство на една изборна система. А не някакви си митични личности, дето щели били да се появят от нищото и да ни оправят. Е, може и да се появят личности, но от ония, на които досието им едвам се побира на няколко флашки, щото съдържа и много снимков материал с гриф „над 18”.
А какво е представителността? Ще поясня с пример. Представителност има, ако с една трета от гласовете спечелиш (приблизително) една трета от депутатите. И съответно представителност няма, ако положението е коренно различно. То е коренно различно, ако примерно с 14% от гласовете спечелиш 1% от мандатите. И ако някой друг с 32% от гласовете спечели 78% от мандатите. Защото тогава тежестта на гласовете се различава 34 пъти, което пък е 3400 процента! Ще повторя - тук гласовете на едната партия тежат 34 пъти повече от гласовете на другата.
Според основната парадигма на съвременната демокрация за всеобщо и равно избирателно право, гласът на всеки избирател трябва да е равен на гласа на всеки друг такъв избирател. Е, ако единият глас е 34 пъти по-тежък от другия, това няма как да е така. Ама хич даже няма как да е така. И това би трябвало да е ясно дори на тези, които са дълбоко влюбени в мажоритарните системи. Ако има такива, де.
Читателят сигурно вече е свързал горните малко странни проценти със заглавието на тази статия. И да, става въпрос за резултатите, които френската изборна система произведе на последните парламентарни избори. Засега, щото има и втори тур, но нещата като цяло са ясни. Гласът на един привърженик на президента Еманюел Макрон се оказа 34 пъти по-ценен от гласа на един избирател на ръководителката на френските националисти Марин Льо Пен. Както се казва и в знаменитата антиутопична сатира „Животинска ферма” на Джордж Оруел, „Всички животни са равни, но някои са по-равни от другите”. Самият Оруел обаче едва ли е очаквал, че измежду две равни животни едното може да е 34 пъти по-равно от другото.
Въпреки че френската изборна система му донесе катастрофална победа, новият френски президент се кани да я сменя. И правилно се кани, щото система с потенциал за такива чудовищни изкривявания си е за смяна.
Да видим обаче какво е положението у нас. Мажоритарната система, която толкова се обсъжда, е един по-твърд вариант на френската система, която току-що претърпя триумфално крушение. Ако разсъждаваме по аналогия, което е опасно, но напълно възможно, стигаме до интересни обобщения. Прясно основаната партия на г-н Макрон „Република, напред” има 32% от гласовете във Франция, колкото има и партията ГЕРБ на г-н Бойко Борисов в България. Следователно ГЕРБ би спечелил 80% от мандатите при тази система, което отговаря на близо 200 депутати от 240 в нашенски условия. При такова феноменално мнозинство всяка партия, дори само от ангели и архангели да е съставена, ще се олее и народът ще я махне силово още на втория месец.
Така, за разлика от латинската мъдрост „Горко на победените”, ще гледаме политическата пиеска „Горко на победителите”. Щеше да е весело да гледаме подобни пиеси, но само ако не беше на нашия... да кажем, гръб.
В българската история има един трагичен случай на който на 9 юни му чествахме 94-тата годишнина. Да, става въпрос за Деветоюнския преврат, с който е свалено правителството на земеделския лидер Александър Стамболийски, а самият той и близките му съратници са убити. Малко преди това, на 22 април 1923 година, в Царство България има избори. Извършена е предварителна манипулация, като многомандатните изборни райони са силно увеличени по брой и намалени като брой излъчвани депутати и така гласовете на по-малките партии се губят. Така системата, макар и формално да е пропорционална, действа точно като мажоритарна и „подарява” ужасяващо много власт на най-голямата партия – управляващите земеделци, като им дава 212 от общо 245 депутатски места.
На тези избори са констатирани и редица тежки нередности. Печели партията на Стамболийски БЗНС, която с 54% от гласовете прибира 87% от мандатите. Втора е БКП, която с 19% от гласовете взима само 7% от мандатите. Всичко си е както при мажоритарните системи – победителят взима почти всичко и веднага след това се олива на макс. Военните, на които и без това режимът на Стамболийски не им е много любим, правят поредния преврат. Изводът е, че много власт, особено незаслужена, е вредна за държавата. Вредна е тя и за победителите.
Вече много пъти съм изтъквал, че за България би била добра една изборна система от типа на германската. Основният недостатък на германската система, а именно променливият по брой депутати парламент, може лесно да се избегне. А иначе по отношение на спечелените от всяка партия мандати германската система и нейният подобрен български вариант са всъщност пропорционални системи. Същевременно половината депутати, в нашия случай 120 от 240, се избират по съвсем мажоритарен начин чрез относително мнозинство в един тур. Останалите партийни мандати се попълват от регионални партийни листи. Има и вариант с национална листа.
Общоизвестно е, че кардиналната промяна на изборната система не е въпрос, който може да се реши от днес за утре. Освен това има редица съображения против подобна промяна. Не е вярно например твърдението, че при мажоритарните системи депутатите са независими от партийния диктат и едва ли не са някакви ангели небесни, загрижени само и единствено за добруването на целокупния народ.
В Европа има само една подобна система на предлаганата у нас мажоритарна система, френската, но самите французи искат да я сменят. А и тя току-що произведе поредния изборен абсурд с 34-кратно изкривяване на тежестта на мандатите. За сравнение, по времето на Стамболийски изкривяването е било само 5-кратно, но пак му изяде главата на човека. По света системата се среща, но в държави, които едва ли са първи пример за демокрация и подражание. Не ги изброявам, за да не се обидят хората. Но пък всеки сам може да провери как стоят нещата, като се поразходи из нета.
Още един пример взе да ми става също любим. Каним се да въведем гласуване по интернет, което в перспектива вероятно е правилно. Самият аз от дълго време се занимавам с разработване на схеми за такова гласуване и му знам и плюсовете, и кусурите. Но точно напоследък големи държави като САЩ, Франция и Холандия се оплакват, с основание или без, че лошите руснаци и севернокорейци са им хакнали изборите. Други големи държави пък се опасяват, че същите лоши руснаци и севернокорейци се канят тепърва да им хакнат изборите.
А Германия даже забрани електронното гласуване с решение на федералния си конституционен съд. Което е нещо като терминална присъда. Така че въведем ли интернет гласуване, моментално ще ни хакнат. А и да не ни хакнат, достатъчно е да кажат, че са ни хакнали. И доверието отива на кино, а избори без доверие са като сватба без... музика, да кажем.
На нас в момента обаче няма как дори теоретично да ни хакнат изборите, защото ние изборни данни по интернет не предаваме и не използваме. Освен за сведение, но то е друго. А иначе си носим флашките в джоба, а хартиените протоколи – в чантичка. Което ми напомня за това, че няма как да му хакнат и на руския президент Владимир Путин комуникациите. За разлика от германската канцлерка Ангела Меркел, на която й ги хакнаха съюзниците от НАТО. По-точно големият съюзник я хакна. Щото в Кремъл се пише на ръка и в краен случай се ползват пишещи машини от ония, старите. Които, напъхани дълбоко под бетона, няма как да бъдат хакнати, колкото и да се изследват с лазер вибрациите на стените. Е, може да се купят или прелъстят машинописките, но то е друга история и тя е от жанра на класическия шпионаж.
Да не клатим лодката
Така че нека си опичаме акъла и да не си клатим излишно лодката. Защото богатите могат да си позволят да бъдат глупави понякога (пример са скорошните избори в англосаксонския свят, а и във франкофонския също), но бедните не могат. Или всъщност могат, но много им личи и веднага ги удря по джоба. А и по някои други разположени в близост места.
Проф. Михаил Константинов, "Монитор"
Няма коментари:
Публикуване на коментар