Дъждът бързо гонеше и последните останали на трибуните за края на поредния ужасно разочароващ мач.
Само 32 хиляди изобщо бяха дошли в онази вечер през май 2012-а на "Олимпико", за да видят как Рома прави 2:2 с Катаня и окончателно остава на седмо място, далеч от Европа.
Освиркванията започнаха далеч преди края. С последния сигнал само двама играчи в кехлибарено жълто и вишнево червено тръгнаха към Южната трибуна.
Франческо Тоти, който никога не е бил освиркван, както и този, за когото ядрото ултраси в сектора вдигна високо транспаранта. Той винаги си е там, в Курва суд.
"С манталитет на ултра на терена,
Даниеле де Роси е нашата гордост."
Това е най-простото, същевременно и най-романтичното обяснение в любов, което ултрасите могат да направят на един играч. "Един от нас" бледнее. Това е поезия.
Този брадат тип с вид на викинг, с поглед на душевно болен, със странни татуировки и влизания, които плашат дори Рино Гатузо, но със златно сърце, голямо колкото Марс, е от изчезващ вид. В Англия биха казали, че е олдскуул, в Италия го наричат "векио романиста" - старият римлянин, романист.
От месец май тази година Даниеле е номер едно в престижна класация, която няма да намерите в социални мрежи и за нея не дават рекламни договори.
Де Роси е на върха сред футболистите, изкарали кариерата си само в един отбор, по престой в него. 16 години. Втори е Андрес Иниеста от Барселона с 15, трети - Игор Акинфеев, изкарал 14 години само с екипа на ЦСКА (Москва).
След отказването на Франческо Тоти и Джон Тери, на върха остава халфът и капитан на Рома.
На 24 юли той навърши 34.
Вече е ветеран, сам говори за себе си с присъщата на римляните самоирония, която не разбирате лесно и с перфектен италиански. Диалектът е ужасяващ, но думите (със субтитри може би) са свежи: "Старите ми крака още ме държат. Ще поиграя и на Мондиал 2018, мисля даже, че ще съм водеща фигура в скуадрата. За 2020-а обаче ще е трудна работа..."
Де Роси не е модерният футболист. На прасеца му е татуиран триъгълник "на смъртта" с играч, правещ убийствен шпагат и знак за опасност. Това е той - насреща ли е, всичко може да ти се случи.
Да ти удари лакът, както го направи срещу САЩ на Мондиал 2006, за да го накажат за 4 мача и да се върне чак за финала.
Да ти влезе здраво, а после да ти подаде ръка приятелски, намигайки ти и просъсквайки "ще ти се случи пак, глупако". Тази история разказва Миралем Пянич, напуснал Рома да иде в Юве миналото лято. Първата им среща този сезон бе съпроводена с няколко гаднички влизания на Даниеле.
Роден в Рим, без право на избор на любим отбор. Баща му Алберт е играл за Рома, а после е треньор на юноши в клуба. Цветовете и вълчицата са избродирани на душата му.
Дебютира през есента на 2001-ва, когато бе на 18. Изпусна за малко шанса да стане шампион с Рома, което се случи същото лято. Но вярва, че един ден ще го направи.
Преди месец Лучано Спалети, треньор на Рома миналия сезон, подписа с Интер. Поиска го в Милано. Де Роси нямаше договор със своя клуб, контрактът му изтичаше. Подписа за 30 минути, след като изслуша предложението. Не с Интер, разбира се.
"Как така защо не съм отишъл в Милано? - отвърна шокиран на репортерски въпрос. - Спалети е голям треньор, уважавам го. Но аз си имам отбор и никога не съм мислим да го напускам."
Де Роси и Тоти. След тях - Флоренци. Нишката от момчета-романисти и римляни не свършва. Защото номер 16 наистина върви към края на кариерата си, а каква кариера е само!
Даниеле е най-резултатният полузащитник в екипа на Италия след Втората световна война. Втори по асистенции в историята на Рома с 54, втори по мачове за клуба с 557. И на двете места пред него е "само Бог". Разбирай, Тоти.
Двамата са приятели, братя, съмишленици и редници в армията на лоялните типове, които ще ни липсват съвсем скоро, когато съвсем изчезнат от футбола.
Никога не изневериха на Рома във времената на масови изневери във футбола и живота.
Тоти не отиде в Реал или Милан. Де Роси отказа на Юнайтед и Ювентус.
"Говоря с теб само от уважение към това, че в твоя клуб играят Буфон и Пирло", са единствените думи, които казва на Алесио Секо, кралят на ювентинските трансфери, който му звъни да каже, че клубът от Торино мисли да предложи на Рома пари за трансфер.
Няма как. Де Роси не е предател. Не е и модна икона на съблекалнята, не е инстаграм-божество. Той говори с делата си на терена.
"Когато видя някой играч да си прави селфи в съблекалнята, да се снима, да седи пред огледалото преди тренировка или мач... Иде ми да взема една бейзболна бухалка...!". Каза го в интервю. Вярваме му.
Изпъква и с крясъците, изскочилите очи и жили, неистовото желание за победа.
Омразата в очите към Лацио, Ювентус, както и всеки друг, който е на терена срещу Рома.
"Рим е най-красивият, но и най-войнственият град в света - казва след поредния червен картон. - Ние тук не си играем, никой не може да дойде и да си прави каквото иска!".
Мъже като него плачат, това е доказано. Изживя страшно тежко раздялата с модела и майка на дъщеря му - Тамара.
Преди година и половина плака горчиво на погребението на един специален човек - Пиетро Ломбарди, част от щаба на Италия през 2006-а, който се е грижил за екипите, удобствата на играчите, всичко. Сърцето и душата на лагера. Тогава скуадрата с Де Роси стана световен шампион, а великолепната атмосфера в отбора бе основната причина за това.
На погребението Даниеле пъхна медала си от световното в ковчега на Пиетро. Там остава завинаги това безценно парче метал, което е мечта за всеки професионален футболист.
И при изпращането на Тоти през май очите му бяха влажни и червени. Не криеше, че плаче на терена. Този негов по-голям брат, втори баща, пръв приятел и пример, съзаклятник в делото "Рома", напускаше четата. Лентата остана окончателно за най-естествения му заместник.
Такъв мъж е. Има двама любимци във футбола, на които винаги е твърдял, че опитва да прилича в играта си.
До 2006-а носеше номер 4 заради Стивън Джерард, който играеше с него в националния отбор на Англия. След раждането на дъщеря му на 16 юни същата година, взе номер 16. И заради това, и заради факта, че с него играеше Рой Кийн - другият, към когото изпитва особен респект.
И те са като него. Непримирими. Но Де Роси отдавна е толкова значим във футбола, че няма нужда да бъде сравняван с когото и да е.
Последният римски легионер влиза в заключителния етап от историята, която сам пише вече 16 години.
Всъщност, не е последният... Флоренци е само на 26. След 2 години, когато Де Роси се отказва, римлянинът и романист Алесандро ще е там, за да вземе лентата. Без да се притеснява да пророни някоя сълза. Както го правеше при изпращането на Тоти, там, до Де Роси.
Традициите на Рим трябва да се пазят.
Sportinglife.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар