Трибуквена абревиатура, синоним за световна класа в прогресив рока родно производство – що е то?
Отговорът, разбира се, е ФСБ.
Единствената българска група, която печели „Грами“ за запис на Хосе Фелисиано още по времето на Желязната завеса, и не успява да стигне до Ел Ей, за да си я прибере.
Формацията, в чиято музика кино преживяването и арт усещанията вървят ръка за ръка, а технологичния аспект на шоуто е кореспондирал с космоса като ниво още във времената на Първа програма и „Златният Орфей“.
На 7 октомври Румен Бояджиев, Иван Лечев и Константин Цеков ще празнуват 40 години на сцена в „Арена Армеец“. „Монитор“ разпита Иван за повече подробности около големия ден.
- Иване, как върви подготовката за концерта? Какво да очакваме като сетлист?
- Сетлистът ще е много як. Включили сме три парчета, които никога не сме свирили на живо, а в тях ще свири и един от съавторите им Сашо Бахаров. Той пристигна току-що от Германия, за да се включи в репетициите. Слава Богу е запазил легендарния си бас, който е същият като на Стенли Кларк. Понеже става дума за юбилей, най-големите ни хитове ще прозвучат колкото се може по-близо до оригиналите, но с малки изключения, например кавъра на „Пак ще се прегърнем“. Пробвахме стария вариант, но решихме, че подобрената версия от 2010-та ни харесва повече. Ще изсвирим и няколко неща от последния ни албум, от „точката“ (б.а. „ФСБ.“).
- Спомена Сашо Бахаров, а други гост-музиканти поканили ли сте?
- Имаме разговор, но още не е потвърдено, с един наш колега, професор по перкусии в Гърция. Идеята е да се появи в едно парче, в чиито записи е участвал навремето.
- Вие сте институция в рока. Кога ти е било най-трудно в групата за тези 40 години?
- В началото, и сега пак, при старта на репетициите за „Арена Армеец“, защото не сме свирили от няколко години и трябваше да минем през етапа „И сега тука как беше?“. Нотите дават някакви насоки, но човек трябва да си спомни, да не говорим, че голяма част от солата ми са импровизирани и трябваше да възстановя конкретни настроения... По презумпция ползваме и много технически средства. Както казва един приятел - „Където тече ток, винаги има опасност нещо да се обърка“, а ние нямаме право на грешка, защото феновете са свикнали да сме безкомпромисни. Но черната работа вече свърши, сега дори плахо започваме да изпитваме значително удоволствие от целия процес.
- Бил ли си на ръба да си тръгнеш някога? Имали ли сте сериозни его сблъсъци?
- Не, никога не съм си и помислял, че мога да напусна тази група. Последният такъв сблъсък на его беше, когато Сашо Бахаров си отиде. Оттам нататък има други хора, които се самоотписаха от компанията ни и явно музикантщината не им е била основен приоритет в живота.
- Румен Бояджиев открито те нарича свой брат в интервюта. Ти как усещаш силата на тази връзка между вас?
- Аз имам брат, който е по-голям от мен, но с Румен съм прекарал много повече дни от живота си. Ние сме братя и по съдба, и по критерии... ФСБ направи от мен, това, което съм днес. От Румен и Косьо човек може да научи страшно много неща и аз имах късмета да ги срещна, те изградиха професионалиста в мен.
- Вярно ли е, че целият перфекционизъм и тази монашеска отдаденост, която имате към музиката, буквално са ви взимали от залъка, защото всеки изкаран лев сте инвестирали в техника и инструменти?
- Точно така е. Седем-осем години от живота ни минаха абсолютно спартански, купуваха се неща, нужни за минимума ни за оцеляване. Не купуваш сладолед, защото пестиш за инструмент, дотам сме стигали. Тогава такава беше конюнктурата, че беше по-евтино да се пазарува от Щатите, знаеше се от кой ангажимент какво ще се купи. Примерно, единият синтезатор на Румен, той и досега е легендарен като качество, още тогава струваше $8000. Оказва се, че сме изкарали страшно много пари, но пък сме ги инвестирали правилно.
- Малкият ти син Косьо ще те слуша ли на 7 октомври?
- Малкият Косьо, който превръща всичко, до което се докопа вкъщи, в ударни инструменти, ще е задължителното присъствие на този концерт. Сега като приключи целият юруш около юбилея, ще го заведа при преподавател да го чуе и да каже има ли талант и в каква посока ще се развива. Към китара не посяга. Във ФСБ има някакъв бацил, който кара всичките ни деца да стават барабанисти. Само големия ми син остана настрани от музиката, но пък той един ден може да ни стане спонсор.
- Бяхте се видели на последния ти концерт с „Фондацията“ в Лондон, където той работи като финансист...
- О, той ще дойде с цяла група съмишленици за юбилея на ФСБ, даже няколко пъти ме пита сигурно ли е, че съм им запазил билети. Пристигат от Лондон на 6-ти и се прибират на 8-ми. Едно от нещата, които ме радват, е че страшно много млади хора харесват нашата група, а това за мен е прекрасен знак. Защото други хора на годините на Иван израснаха с една друга музика, която меко казано не става за слушане.
- Обиколил си света с доста от формациите, в които участваш. Къде българската общност ти се стори най-сплотена и подгонена от носталгията по дома?
- Носталигята е изпепеляваща навсякъде, защото България е една безумно красива, но още по безкрайно зле управлявана страна. Голяма част от хората са там в търсене на оцеляване, а не защото са авантюристи. В Сан Франциско и Бостън попаднахме на много сплотена общност, но в Ел Ей, където има много нашенци, те въобще не комуникират помежду си. В Австралия попаднахме в много интересна структура, защото там има българи, емигрирали още между войните, след 1923 г. И говорят един особен архаичен български, малко като в машина на времето си.
- Теб някога блазнела ли те е мисълта да рестартираш живота си навън?
- Румен Бояджиев по начало е много интелигентен човек, но понякога вади такива бисери, след които можеш само да си записваш и да ги повтаряш за поколенията. Та ще ти отговоря с един негов цитат от интервю. Той каза „Ние не се изкушихме да заминем, вместо това замина нашата публика.“ Което си е точно така. С болка на сърцето казвам, но от един милион българи в чужбина по-голямата част са точно тези, които обичат нашата музика.
- За сина си имал ли си някога резерви, че избра да следва пътя си в чужбина?
- О, не, за него никога не съм се двоумял коя е по-правилната опция. Аз само се надявах той да успее в това, с което се занимава. И към момента Иван се справя изключително добре. Материята, в която очевидно е много компетентен, е напълно непозната за мен. Веднъж отвори един лаптоп и взе да ми обяснява същността на работата си. Слушах го десет минути и му казах „Виж какво, дай да сменим темата“.
- Извън ФСБ работиш с „Фондацията“, „Щурците“, Стефан Вълдобрев. Усещаш ли натрупана умора?
- Има такива периоди. С Жени имаме едно местенце в Панагюрище, което изключително много ни зарежда. Като човек има къща, тя непрекъснато иска поддръжка, а когато видът й е исторически (б.а. домът е с фасада от възрожденски тип) още повече. Но пък това е суперприятно, защото строителните машинации нямат нищо общо с моята работа и така се разтоварвам. Сега правим едни подобрения, за да ни е топло през зимата.
- На теб получават ли ти се ремонтите?
- Не, тези мои ръце все пак ми трябват за музиката. Аз дирижирам нещата, намирам качествени хора, които вършат наистина сериозна работа.
- Как си представяш деня, в който ще слезеш от сцената?
- Нямам никаква причина да си го представям все още.
ВИЗИТКА:
Роден е в София на 19 юли 1956 г.
На 12 започва да учи цигулка в класа на баща си Боян Лечев.
През 1979 г. влиза като китарист в редиците на ФСБ, първата прогресив рок група в България, която и до днес композира в друго измерение. С Румен Бояджиев и Константин Цеков произвеждат култови парчета като „Не така”, „Протегнах две ръце” и „След десет години”.
Ловджия е, но посяга на дивеча само на маса. Иван открива, че не може да стреля по живо същество, а само по мишени.
Дипломиран сомелиер е.
Иван Лечев
Интервю на Надежда Попова, "Монитор"
Няма коментари:
Публикуване на коментар