Зима

Зима
Пролет

14 октомври 2017 г.

Ивайло Христов: Годо няма да дойде – това е сигурно

"Сами да се хванем и да оправим държавата си – това е единственият шанс."

- Проф. Христов, поемате вече трети актьорски клас в НАТФИЗ. Преди години по време на приемните изпити имаше огромни тълпи пред сградата на академията, а тази есен – съвсем рехава опашка от кандидати...

- По мое време бяхме към 4000 и се състезавахме за място в три класа от по 15-20 човека. Сега, разбира се, е съвсем различно. То и няма как да бъде иначе. Тази година се явиха деца, родени през 1996-7-8 година. Горе-долу тогава беше страшна демографска криза в България, много хора напуснаха страната, а оставащите раждаха по едно дете и толкова. Всичко това си дава своето отражение. За актьорско майсторство този път кандидатстваха към 250 момчета и момичета, но пък в интерес на истината те са доста по-мотивирани. Процентът на талантливите е наистина голям.

- Изненадаха ли ви с нещо новите кандидат-актьори?

- За толкова години съм виждал сигурно всичко, но залата за консултации беше по-препълнена от когато и да било. През всички 5 дни младите хора бяха изключително активни, без задръжки излизаха на сцената, изпълняваха актьорски задачи, искаха да научат какво още им трябва, сами коментираха представянето на колегите си. Изобщо консултациите вървяха доста живо, което ме обнадежди и не се излъгах, защото на изпита наистина видях подготвени хора.

- Забелязва ли се промяна в интелектуалния ръст на студентите с всеки пореден випуск?

- Едно със сигурност мога да кажа: общоприетото мнение, че интелектуалното ниво е по-ниско, не е вярно. Децата са умни и смайващо бързо поемат материала. За мен наистина е загадка как се случва това. Изглежда работата с интернет, владеенето на един-два езика им помагат да обработват светкавично цялата тая информация и веднага влизат в час. Аз не мога да им се сърдя, че не познават един или друг автор, че не са гледали един или друг филм. Няма как – това е нещо, което тепърва им предстои. Наред с всичко останало, то ще е част от работата ни да натрупат още интелектуален багаж.

- А вашите критериите промениха ли се с натрупания опит? На какво най вече държахте в началото на преподавателската си кариера и на какво обръщате внимание сега?

- Критериите ми не са се променили кой знае колко много. Все пак има някакви изисквания, без които не може – бъдещият актьор да има сценично присъствие, да е органичен, да бъде музикален, ритмичен, да е рефлективен. Продължавам да държа на тези неща и да внимавам за тях. Иначе аз като хора няма как да ги познавам, а и не искам – предпочитам да гледам на тях на чисто. Всяко по-близко опознаване би ме направило недостатъчно обективен, а за мен е важно да ги чета като нова книга, за да видя какво носят. Опознаването на характерите се случва по-късно.

- А външността доколко е определяща при избора?

- Важно е излъчването. Сценичното излъчване не се покрива с общоприетите критерии за красота. Един човек, когото в живота може да не го забележиш, на сцената изглежда по особен начин, има някак си друга аура. Навярно това е част от таланта.

- Сещате ли се за такива актьори, които светват на сцената?

- Няма да забравя Наум Шопов, светла му памет, след едно представление на „Дневникът на един луд“ в театър 199. Сигурно тогава съм бил или ученик, или студент първи-втори курс. Когато си тръгнах, съвсем случайно се разминахме на улицата. Явно беше уморен от спектакъла – толкова бавно, почти незабележимо се движеше по тротоара, прибирайки се към къщи... А точно преди десет минути бях гледал един колос на сцената! В живота можех и да го подмина...

- А боите ли се късметът да не подмине бъдещата реализация на вашите възпитаници в днешната културна стагнация?

- В известен смисъл съм максималист. За мене истинската реализация би била да има възможност в един театър да отидат голяма група завършили – това е добре и за театъра, и за града, и за самите студенти. Сега те си намират тук-там работа: един в един театър, друг в друг театър, но така – на парченце. А според мен по-ценно е, когато цяла група или клас отиде в даден театър, за да започне от нулата и да изгради облика на тоя театър, а там с тях да има и режисьори, които да се грижат за развитието на трупата. В това има смисъл.

- Както стана, когато вашият клас завърши и едно здраво ядро – вие, Атанас Атанасов, Йорданка Стефанова, режисьорът Пламен Марков и други се озовахте в Сливенския театър, нали?

- И не само. Тогава и в Пазарджик имаше подобна ситуация, и в Хасково, и в много други градове...

- Режисурата все повече ви увлича и по-рядко излизате на сцена, но всичко, до което се докоснете като актьор, позлатявате с номинации и награди. След Лебедев от „Иванов“ на Чехов коя е ролята, която би могла да ви изкуши?

- Сега ще се съсредоточа върху следващия си филм. Получихме субсидия от НФЦ. През седмицата пътувах, за да оглеждам места за снимки. Надявах се, че ще започнем през януари, но изглежда няма да стане, затова ще прехвърлим снимачния период за ноември-декември следващата година. Подготовката е доста дълъг процес, една година си трябва. А в театъра след Чехов... освен пак Чехов. Също бих играл и Шекспир, със сериозна драматургия ми се занимава. Някак си вътрешно лека-полека узрявам. Доста дълго ме беше страх да играя Чехов поради огромния респект към тоя автор, даже съм и отказвал роли. За пръв път се реших, когато с Иван Пантелеев (режисьор, който от години вече работи в Германия – б. а.) направихме „Иванов“, после във Военния театър участвах също и в постановката на Коко Азарян. Ако някога някой ме покани да изиграя пак нещо на Чехов или Шекспир – с най-голямо удоволствие.

- Най-новият ви режисьорски спектакъл „Кради по-малко“ наскоро имаше премиера в Сатиричният театър. Авторът на пиесата – нобелистът Дарио Фо, е създал главната роля – на щурата гробарка Еней, специално за съпругата си Франка Раме. Вие пък я дарявате на своята състудентка Йорданка Стефанова. Това едва ли е случайно.


- Не. Ние с нея сме от един клас и сме работили много заедно като студенти. За първи път в четвърти курс поставих една пиеса, която се казваше „О, татко, бедни татко, мама те затвори в гардероба и аз съм много нещастен“ от Артър Копит. В нея играеха Йорданка Стефанова, Пламен Сираков, Кирчо Варийски, бог да го прости, и почти целият ни клас. Това беше нещо като моя дипломна работа. Тогава за първи път я режисирах в истинския смисъл на думата. В Сливен направих с нея и един моноспектакъл. Дана е изключителна актриса. Още като почнах да чета пиесата „Седмо: кради по-малко“, тя веднага ми се появи, по най-нахален начин се загнезди в съзнанието ми и не излезе повече оттам. Това наистина е роля за нея.

- Вашата постановка започва като комедия дел`арте, в един момент се превръща в политическа сатира и завършва като абсурдистки опус в стила на Бекет. Кого очакваме сега наместо Годо – честния политик ли?

- Ами ние винаги чакаме някого. Доколкото познавам нашата история, единствените светли събития, които сами сме случили, са Съединението и обявяването на независимостта на България. Иначе все някой трябва да дойде, нещо да направи за нас, да ни даде, да ни оправи. Това ни е съдбата, изглежда, така е с по-малките народи...

- Изобщо знаем ли кого чакаме?


- Единствено се знае, че тоя, дето го чакаме, няма да дойде. Това е сигурно. Дали ще е Европейският съюз, дали ще е Съветският съюз, дали ще е някакъв друг съюз – просто няма да дойде. Сами да се хванем и да оправим държавата си – това е единственият шанс.

- Ако някой изобрети машина на времето, в коя епоха бихте искали да ви пренесе?

- Ха-ха-ха, ами де да знам... Като бях дете, имаше едно списание „Космос“ и там ни обещаваха, че през 2000 година ще има градове под водата, където ще можем да се разхождаме. Скоро пък четох, че човечеството вече трябва да обърне поглед към Марс, американският магнат Илон Мъск има стройна теория какво трябва да се направи, за да може то да колонизира Червената планета. Би ми се искало наистина да видя поне как ще изглежда животът на Марс или в град, който е под водата. Много съм любопитен за това.

ВИЗИТКА

* Ивайло Христов е роден на 10 декември 1955 г. в София

* Дълги години е бил актьор в трупата на театър „Българска армия“, където е изиграл десетки роли, вкл. Естрагон от „В очакване на Годо“ на Бекет под режисурата на Леон Даниел

* Поставил е близо 20 театрални спектакъла („Завещанието на целомъдрения женкар“, „Търси се стар клоун“, „Заешка дупка“, „Времето е спряло“ и др.)

* Режисьор е на филмите „Емигранти“ (в съавторство с Людмил Тодоров), „Приятелите ме наричат Чичо“, „Стъпки в пясъка“, „Каръци“ (Голямата награда „Златен Георгий“ от кинофестивала в Москва, 2015)

* С още 6-има професори от НАТФИЗ е основател на академичното сдружение „Алумни“, чиято мисия е да подпомага професионалната реализация на студентите


 
 

Интервю на Ирина Гигова, "Монитор"

Няма коментари:

Публикуване на коментар