Тава са думи на последния шеф на УБО ген. Георги Милушев, който завежда Тодор Живков на пленума, а после го отвежда, вече като свален генерален секретар на ЦК на БКП.
---
Последният шеф на УБО - на него историята му отреди да бъде спътник в последните мигове на Тодор Живков като пръв партиен и държавен ръководител, да бъде свидетел на трудните му отношения с Михаил Горбачов, да поема част от мъката му по загубата на Людмила, да укротява ядовете му по разгулния Владко.
Тодор Живков назначава ген. Милушев за началник на най-страховитата тайна структура на държавата на 6 октомври 1986-а след самоубийството на митичния ú шеф ген. Илия Кашев. Три години по-късно Петър Младенов го сваля от този пост на 14 ноември 1989-а, четири дни след пленума, на който Живков подава оставка. И за да го елиминира от събитията, да пресече влиянието му сред кадрите на партията, му предлага да бъде изпратен като посланик в Лисабон. Генералът отказва − не разбира от дипломация. Тогава идва второ предложение − Петър Башикаров, по това време министър на външната търговия, му нарежда да замине като зам.-търговски представител във Виетнам. Милушев отново отказва. Но този път заповедта е придружена от паспорт и два самолетни билета − за него и за съпругата му. И през март 1989-а Милушев поема за Сайгон... А после? Превратностите на съдбата в живота на ген. Милушев му са достойни за филмова продукция.
Днес ген. Милушев е собственик и ръководи заедно със синове, дъщери и внуци прочутата търговска верига ЗОРА.
Заедно с ген. Милушев се връщаме в онези ноемврийски дни преди 28 години.
− Живков усещаше ли, ген. Милушев, че идва краят на властта му?
− Усещаше, разбира се. От една страна, годините вече му тежаха, от друга, виждаше, че съветското ръководство е силно негативно настроено към него. През последните години след идването на Горбачов Живков фактически беше изолиран от Москва. В същото време по линия на Луканов и Младенов към Москва отиваше много информация от България, което се криеше от Живков. Това го отвращаваше.
Знаеше, че е обграден с предатели. Но за много от тях не научи истината. Например до последно той не разбра, че Нико Яхиел (съветник на Живков), който 20 години е до него, е агент на чуждо разузнаване, че в обкръжението му има двойни агенти.
Второто му голямо притеснение бе, че нещата в страната не вървяха.
− Той оплакваше ли ви се от това, че се чувства предаден?
− Живков много внимателно наблюдаваше процесите. Преди Юлския пленум през 1989-а бяхме в резиденция „Перла“ и още тогава той изрази опасения, че руснаците няма да приемат Юлската концепция.
− В нея той нарича социализма „недоносче“, нали?
− Да. Още по време на първото посещение у нас на Горбачов като генерален секретар на КПСС Живков подготви „Съображения“ за това, че социализмът изостава сериозно от развитието на капиталистическия свят, че трябва да се предприемат кардинални мерки, че СИВ не е локомотив, а задържащ фактор за развитието на страните. И ги предаде на Горбачов. Въпросите бяха основателни и правилни. Горбачов обаче не прие тезите му.
− Искал ли е Живков да излезем от Варшавския договор, каквато версия се появи през годините?
− Не! Никога не е мислил в тази насока. В средата на 80-те години у нас на специална мисия дойде високопоставен американски държавен служител. Среща се с Живков и му подсказва, че ако той е готов поне малко да се откъсне от СИВ, то България ще получи допълнителни отстъпки по КОКОМ (Координационен комитет за контрол на износа), който създаваше ограничения в търговията между Запада и Изтока. Живков категорично отказа. Заяви, че СИВ и Варшавскиятдоговор имат общи цели и задачи и не може всеки да провежда своя собствена линия. Живков критикуваше социализма, но не беше предател. Проблемът, който не му даваше мира, беше икономическата ситуация в страната. Много пъти с болка, с голяма загриженост ми споделяше, че външният дълг се увеличава. На всичкото отгоре се заредиха три сушави години, появи се Русенският комитет, неформалите... Всичко това го тормозеше. На всичкото отгоре Живков виждаше, че изпуска и ръководството на държавата. Каквото предприеме, то веднага отива в Москва и оттам по същия начин, по който навремето наложиха Априлската линия, сега за всяко нещо му казваха: „Тук си прав, тук не!“. Горбачов направо го навикваше: „Как може да се отказваш от ръководната роля на партията?“ Това беше залегнало в четвъртия принцип на Юлската концепция − разграничаване на стопанската дейност от организаторската и политическата дейност на партията. Живков беше разбрал, че това са две различни неща, а Горбачов му се караше.
− Да насоча вниманието ви към събитията около 10 ноември 1989-а. Вие кога разбрахте, че Живков ще подаде оставка на пленума?
− На 9-и вечерта Петър Младенов ме извика и ми каза, че на заседанието на Политбюро е решено на пленума на ЦК на БКП на следващия ден Живков да подаде оставка: „Беше дълго заседание, наложи се да го прекратяваме, за да се консултираме с Москва, и в крайна сметка предложението е да бъде издигната моята кандидатура за генерален секретар на ЦК на БКП.“ Честитих му. „Не, нека да видим какво ще реши пленумът“, каза Младенов. Докато разговаряхме, дойде Виктор Шарапов (съветският посланик с решаващ принос за свалянето на Живков − б.а.) и каза, че в Москва са много удовлетворени от решението на Политбюро и ме посъветва да вземем мерки. Каза ми да има подсилен медицински екип, за „да не стане нещо с другаря Живков, все пак толкова години е бил начело на партията, пък е и на години, това е силен емоционален момент“. Обадих се на проф. Младен Григоров, началник на Правителствената болница тогава, и на началника „Лични охрани“ в УБО Атанас Вълев и му наредих да подготви два екипа медицински коли. След заседанието на Политбюро Живков се прибра в резиденцията си в Банкя, а на 10-и сутринта събрал на кафе момчетата от охраната и сестра Ани Младенова, която се грижеше за него, и им казал: „Снощи си подадох оставката, днес ще бъде гласувана.“ Ани Младенова ми се обади и ми съобщи това. Когато Живков пристигна в „Бояна“, аз го чаках на входа, за да го кача с асансьора до залата на пленума. В асансьора ми каза: „Генерале, приеха ми оставката, трудна е ситуацията, много проблеми има, трябва един по-млад човек да се захване, да има повече енергия, Петър Младенов ще ме наследи, но... нека да видим все пак какво ще реши пленумът.“
− Значи е имал някаква надежда, че пленумът може да не му гласува оставката?
− Да. Затова в началото на пленума Живков произнесе едночасово пламенно слово, без да чете. Само бележките му бяха отпред. Нарече отново социализма „недоносче“, громеше системата, нямаше и нотка, че очаква да бъде сменен. Когато Георги Атанасов прекрати изказванията, дадоха почивка за обяд. Кабинетът на Живков беше зад залата и той ме извика заедно с Ани Младенова. Обядвахме тримата заедно. Беше много тягостно. Той се опитваше нещо да говори, но разговорът не вървеше. Защото Живков таеше надеждата, че няма да му гласуват оставката. Това за него щеше да бъде силен коз срещу съветското ръководство в смисъл: „Вие може да не ме харесвате, но ето, хората ме искат.“ Той това очакваше, но не се получи. Смяташе, че както преди година беше подал оставка и тя не бе приета, така и сега ще стане същото.
− Значи последният обяд на Живков като генерален секретар на ЦК на БКП е бил с вас и с Ани Младенова?
− Да.
− Какво стана след обяда?
− Ани Младенова му даде приспивателно − дормиком, за да може да заспи и да си почине преди второто заседание на пленума. Това беше закон при него − независимо къде сме, поне един час след обяд лягаше да отдъхне. В стаята зад кабинета си имаше легло за почивка.
− Дори и на обяд е вземал приспивателни? Не е ли в повече?
− Да, да. След един час го събудиха. В 15,30 започна второто заседание на пленума.
− А защо беше тази негова невнятна физиономия, която стана като емблема от този пленум?
− Защото тогава разбра, че освен решението на Политбюро, което го маха от поста генерален секретар на партията, Георги Атанасов предлага да го махнат и като председател на Държавния съвет. Това го изненада. Направо го срути! Пленумът приключи към 18,30, аз го изпратих в Банкя заедно с Ани Младенова и се върнах в залата, където се събра Политбюро, за да обсъжда решенията на пленума. Като свършиха, излязоха Добри Джуров и Петър Младенов и тръгнахме заедно. Тогава Джуров ми каза: „Генерале, трябва да се полагат грижи за другаря Живков.“ Младенов го подкрепи. На следващия ден следобед Живков ме извика да „разчистим всички сметки“.
− Какви сметки, имал ли е изобщо Живков в джоба си пари?
− Абсолютно всичко, което се купуваше, се плащаше по негова сметка. Костюм ще си шие, плат си избира, риза си избира, купува се за Жени (Живкова), купува се за Владо. До стотинка се плащаше. При мен идваха всички сметки за храна, облекло и за вилите на Жени и на Владко. На Евгения той я плати 100% − около 150 000 лева, на Владко − 50%, защото Владо работеше. Като получи заплата, Живков я слага в касата и от тази каса ми даваше да плащам за разходите му. Нямаше влогове, нямаше нищо. По едно време научи, че са му оставили един малък апартамент от две стаи и холче в кооперацията на ЦК на „Оборище“. В него имаха жилища Йордан Йотов, Пенчо Кубадински, Жени, Владко и още други. Че като ми се развика: „Милушев, какъв е този апартамент, който ми пазите, на мен не ми трябва нищо повече от една дупка два на
два метра и едно одеяло да ме завиете, защо ми е апартамент, какви са тези работи!“ Беше страшно, като избухне. Това стана на четвъртия месец, откакто бях поел УБО. Вече го бях опознал и само по лицето му разбирах дали е ядосан, или не. Ядосан ли е − тирадата му няма спиране, няма почивки. Слушах, слушах и накрая казах, че нищо не знам и ще проверя. Разбрах, че генерал Кашев е наредил (кооперацията се строи, преди той да почине − б.а.) на втория или на третия етаж да оставят за Живков един малък апартамент. Наредих да го отпишат от Живков и го дадоха на друг. Той не харесваше и резиденцията в Банкя: „Не мога в нея да живея, тя ме смразява, тя ме унищожава.“ Отиде да живее там след смъртта на Людмила, но не му харесваше. Принудихме се да направим леки преустройства, за да има някакъв уют. Даже имахме дата Живков да се върне във вила „Калина“ в Бояна, в която сега живеят президентите.
− В тази вила Людмила намира смъртта си, нали?
− Да. След нейната смърт там настанявахме делегации. Плановете на Живков бяха да се съединят помещенията, където бяха кабинетът на Людмила и нейната спалня, и да стане голяма заседателна зала. Казваше: „Като идват членовете на Политбюро, да можем да сядаме и да обсъждаме.“ И ние започнахме ремонта, махнахме ваната, в която Людмила почина, бяхме почти на финала, когато дойде 10 ноември.
− Имаше ли разлика в отношението му към Людмила и към Владко?
− Много тъгуваше за Людмила, много мъка беше за нея. Все за Милка (така я наричаше) говореше. Нейната смърт го срина. Силно негативно въздействие му оказваше поведението на Владо, ядосваше се, че не ходи на работа. При всяко пътуване извън страната все ми заръчваше: „Помагайте! Какво прави, наглеждайте го!“ А Владо не ходеше нито на работа, нито при него. Страхуваше се от баща си и се появяваше при него само ако го извика.
− А как се отнасяше Живков към тези, които го венцехвалеха?
− След един такъв случай ми каза: „Виж ги какви подмазвачи са, двуличници!“ Така ги наричаше „двуличници“.
− От него знам − до края на живота си не обичаше нито Петър Младенов, нито Луканов и не им прости „предателствата“.
− Да, Живков мразеше много Луканов. Но до последния момент нямаше ясна представа за размера на предателството на Петър Младенов. Имаше специално отношение към него, наричаше го „Пешо, Пешо“. Към нас се обръщаше: „Внимавайте с него, той има операция на сърцето“ и т.н. Нещо повече, Живков искаше Петър Младенов да стане председател на Народното събрание, защото го смяташе за балансиран човек. След Луканов намрази и Георги Атанасов. Даже имаше намерения да го сменя и на негово място като министър-председател да издигне Петко Данчев. И ако беше останал на върха на държавата, тази промяна щеше да бъде факт.
− Вас ви уволнява Петър Младенов. Защо? С какъв мотив?
− Нищо не ми каза. Което го приемам за недостойно, обидно дори. На 14 декември 1989-а, три дни след като наследи Тодор Живков, Петър Младенов ме извика в 10 ч. в кабинета си в партийния дом. Беше ми казал преди това, че иска да се преобразува директната му телефонна връзка с членовете на Политбюро и със секретарите на ЦК. Живков нямаше такава пряка връзка. В УБО имахме отдел „Правителствена връзка“ и аз бях наредил на началника да изпълнят молбата на другаря Младенов. С Продан Стоянов, завеждащ отдел „Деловодство“ на ЦК, се уговорихме в 10 без нещо да бъдем в ЦК, за да видим докъде сме свършили работата. Младенов влезе и още от вратата: „О, генерале, здравей, здравей, как е?“, ведър, усмихнат. Връзките бяха оправени, всичко бе наред и на раздяла влязохме в стаичката зад кабинета, в който довчера бе седял Живков, и какво да видя − нямаше и помен от предишната обстановка. За 12 часа Младенов бе променил всичко, беше си донесъл дори велоергометър...
− Доста бързо е действал, да няма и следа от Живков?
− Да. Тръгнах и на излизане от партийния дом ми звънна секретарят на УБО Чавдар Томов: „Другарю генерал, търси ви министър Георги Танев. (Георги Танев − бивш първи секретар на Комсомола, министър на вътрешните работи (1988–1989) в правителството на последния комунистически министър-председател Георги
Атанасов. Заради побоя над демонстрантите пред „Кристал“ в края на 1989-а е отстранен от поста, а през 1990 година е изключен от БКП“ − б.а.) Поех към МВР и по пътя се чудя защо Танев ме търси. Влизам в кабинета му, а малко след мен влиза Сава Джендов (ген. Сава Джендов, зам.-началник на Шесто управление, назначен за началник на УБО след ген. Милушев − б. а.) и Георги Танев направо ми казва: „Вие сте освободен от длъжността началник на УБО.“ Питам: „Добре, откога, причина? Когато ме назначаваха, имаше решение на Политбюро, сега има ли?“ „Не − казва Танев, − това е разпореждането.“ Разбрах, че ме наследява Сава Джендов. В това време звънна телефонът, Танев вдигна слушалката и като опарен ми я хвърли. Казвам „Ало“ и чувам гласа на Живков. По това време Тодор Живков освобождаваше кабинета си в Държавния съвет, потърсил ме и са му казали, че съм при министъра. И Живков ми нарежда в слушалката: „Милушев, виж сега, задръж мерцедеса, който Владко иска да даде на Валя (Владимир Живков, роден 1952 г., известен с гуляйджийското си поведение преди 1989-а, което създава много главоболия на УБО. От първия брак на Владимир с Маруся се ражда синът им Тодор Живков, който в момента живее с майка си в САЩ, а от втория му с Валя е дъщеря им Елизабет Живкова − б.а.), и въпреки настояванията му не го давай на Валя.“ Казах: „Добре.“
− Само това ли беше?
− Не, още нещо му предложих. На следващия ден Евгения Живкова трябваше да пътува за Швейцария, тъй като Тошко Славков беше там. (Тодор Славков по това време следва в Швейцария. През 1988 г. срещу него е заведено дело за групово изнасилване на Мила Гешева, което е прекратено поради липса на доказателства и възобновено веднага след падането на дядо му Тодор Живков от власт. Едва през 1995 г. Тодор- младши е екстрадиран в България, а през 2000 г. е оневинен окончателно − б.а.)
Казах: „Другарю Живков, мисля, че не е най-подходящият момент Евгения да пътува сега. След тези промени, които станаха, журналистите ще я посрещнат, ще започнат да
задават въпроси, едва ли трябва това момиче да отговаря, по-добре да си остане, а след месец-два да замине.“ Живков отвърна: „Правилно, съгласен съм, извикай я и й кажи.“ В този момент обаче той не знаеше, дори не допускаше какво става с мен.
− Не знае, че фактически вече не сте шеф на УБО?
− Да. Звъннах на секретаря и казах Жени Живкова да дойде в 2 ч. След представянето на ген. Джендов на ръководния състав на УБО ги запознах с Евгения, съобщих какво сме се разбрали с дядо й.
− Излиза, че смяната на върха в УБО през ‘89-а става в кабинета на МВР шефа за няколко минути. Нищо ли не ви каза министър Танев?
− Георги Танев ми нареди: „Сега си отиваш вкъщи и няма да ходиш никъде!“ „Аз да не съм арестуван“, учудих се. „Вдругиден ще има пленум, не е желателно да идваш и на пленума.“ „Чакай, чакай − ядосах се, − както ти си член на ЦК, така и аз съм член на ЦК. Ако има някаква забранителна мярка, искам да знам.“ Той замълча.
(Става въпрос за пленум на ЦК на БКП на 16 ноември 1989 г., с който започва чистката по върховете на БКП. Партията изхвърля от ръководството си Гриша Филипов, Милко Балев, Димитър Стоянов, Владимир Живков и предлага Петър Младенов да бъде избран за председател на Държавния съвет. Това става на 17 януари 1990 г., когато Тодор Живков е свален и от този пост. На този пленум за първи път прозвучават публични обвинения срещу доскорошния първи човек в държавата. Изненадващо Славчо Трънски скача остро срещу Живков и го обвинява заедно с неговото най-близко обкръжение в тежки грехове: семейственост, безстопанственост, безнравственост, толерантност, безочие. Пътят към затвора на Живков е открит − б.а.)
− Можеше ли Живков да нареди да арестуват например и Петър Младенов, и Добри Джуров преди пленума на 10 ноември?
− Можеше и това да стане. Сега не мога да преценя точно, но Живков виждаше, че вече е в пълна изолация от Москва и от Горбачов, и не се знаеше как ще реагира. Джуров обаче сигурно е допускал, че Живков може да изправи срещу тях военни структури. Затова всички бързаха на пленума да се реши въпроса с оставката му и от двата поста.
Ген. Георги Милушев
Интервю на Валерия Велева, Epicenter.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар