Преди един век, в рамките на година и нещо, светът е предизвикан от два грандиозни политически проекти. Те са сходни и съизмерими по привлекателността на хоризонтите, които сочат. Но и по пренебрегването на реалностите, показано от техните инициатори.
В края на октомври 1917 (началото на ноември по новото леточисление) лидерът на руските болшевики Владимир Ленин слага началото на Октомврийската революция. С амбицията тя да бъде искрата за революционен пожар в целия свят и установяване на световна власт на пролетариата.
Година и няколко седмици по-късно, президентът на САЩ Удроу Уилсън, обявява в Париж своята програма от 14 точки пред събраните там представители на победителите и на победените в токущо завършилата първа световна война. Уилсън предлага пакт за един свят, в който държавите да не се делят на победители и победени, да няма репарации, анексии и контрибуции, всички държави да получат излаз до море, т.е. до свободна търговия, всички народи да имат право на самоопределение.
Подбудите на единия и на другия проект са различни, но съдбата им е обща. Призивът на Ленин към световния пролетариат не получава очаквания отзвук и в политическото кредо на руските болшевики световната революция бива скоро заменена от амбицията за социализъм в една страна. Програмата на Уилсън получава някои неангажиращи аплодисменти, но Великобритания и Франция налагат на конференцията във Версай договори за приключване на войната, които нямат нищо общо с представите на Уилсън за следвоенния свят.
През 1924 и Ленин, и Уилсън, умират. И двамата с мозъчни разстройства. И двамата изолирани и държани далеч от реалната политическа власт, за да не смущават следващите властници. Дали провалът на същността на политическите им проекти е повлиял на развитието на заболяванията? Дали тези техни заболявания са повлияли в някаква степен на начина по който формулират и лансират идеите си? Може би и едното и другото.
И от тогавашна, и от днешна гледна точка, е видно, че в проектите и на Уилсън и на Ленин, въпреки различната идеологическа основа, има обща платформа на хуманизъм, на зачитане, на социален прогрес, на интернационализъм. Никой не е търсил да открие и още по-малко да свърже това общо. САЩ и Съветска Русия са от различни страни на барикадата.
Пропадането на проектите за устройство на света и на Ленин, и на Уилсън, изиграва своя роля за последвалите десетилетия. Отхвърлени интернационализмът мечтан отляво и този мечтан отдясно, логично национализмът е, който оформя лика на света.
Като страни с националистически режими се сочат, разбира се, хитлеристка Германия, Япония, Италия, няколко по-дребни на ръст техни сателити. Но макар и под други политически знамена, националистическа в основата си е и политиката на Великобритания, Франция, САЩ, Съветския съюз, Полша, Югославия, Гърция, Турция, България и т.н. Просто друга държавна политика в десетилетието преди втората световна война няма.
Какво друго, ако не национализъм, е стремежът не да бъде неутрализирана агресивната военна машина на хитлеристка Германия, а просто тя да бъде насочена срещу друг? Както опитват 1938 година Великобритания и Франция с мюнхенското споразумение, развързвайки ръцете на Хитлер за агресия срещу Чехословакия. Естествено, надявайки се по този начин да тласнат трайно Германия на изток - т.е. срещу СССР. Както опитва да направи и Москва година по-късно с договора Молотов-Рибентроп - да подтикне Хитлер на запад, печелейки благоразположението му, с общи действия срещу Полша.
Антихитлеристката коалиция във втората световна война не бе израз на някакво преоткриване на интернационализма и неговите добродетели. До тази коалиция се дойде под натиска на крайната агресивност на Германия и Япония. Те не оставиха никаква друга възможност на останалите големи играчи в световната политика. Арогантната увереност на Хитлер, че ще унищожи всички, не оставяше на последните избор. И те подтиснаха национализмите си, за да се обединят и го победят.
1945 година, нито след падането на Берлин, нито след атомните бомбардировки на Хирошима и Нагазаки, никой не издигна отново - в някаква форма - идеалите на Ленин и Уилсън. Повтори се моделът на версайския мирен договор. Победители, които диктуват условията, победени, които приемат капитулацията, защото нямат друг изход. Зад създаването на ООН и система от споразумения в различни области се установи подялба на света и съответни периметри на национализмите.
Не мина и десетилетие след края на втората световна война - 1949 година - и вече на сцената бе открито обявена "студената война". Повече от показателно бе, че това направи лично Уинстън Чърчил - един от "тримата големи" на антихитлеристката коалиция.
Родена на националистическа основа, подялбата на света нямаше как да се реализира по друг начин, освен като следващи се маневри - атаки и отстъпления - в търсене на по-изгодно преправяне на тази подялба.
Очакваше се, че в някой момент, "студената война" просто ще се превърне в обичайна война. С допълнителната черта - възможност за употреба на ядрени оръжия. Обстоятелствата обаче предложиха друго.
В няколко само години след убийството на президента на Кенеди /1963/, САЩ осъществиха големи промени във финансовата област. Редица ограничения, установени след войната, бяха трансформирани. От първи кредитори те се превърнаха бързо в първи консуматори на международни кредити. С две думи - САЩ "заживяха на гърба на света". Американският финансов капитал, опрян на новите информационни и следователно и управленски технологии, започна да реализира най-агресивен национализъм под флага на глобализацията и борба за "правата на човека".
Управляващата СССР партийна бюрокрация започна най-сетне да разбира, че губи сериозни позиции във всички направления на международното съперничество. Горбачов опита да организира реформиране на режима под табелата на "перестройка". Твърде скоро се видя, че режимът няма нито идеен, нито икономически потенциал за подемането на една нова политика. Успешният експеримент на Китай бе проспан от съветското ръководство, ако се предположи, че този път е бил въобще по възможностите на СССР. Неминуемият резултат бе разпадането на СССР, което се и случи в началото на 90-те години.
Може би в този момент имаше една рядка възможност за подемане на нов път от света?
Пътят мечтан от президента Уилсън 1918 година? А в същото време и от Ленин - макар и в друг цвят и на по-друга социална основа?
Не в тази посока обаче гледаше елитът на САЩ. Вместо като шанс за нова политика, САЩ възприеха разпадането на СССР само като възможност да издигнат на още по-висока позиция собствения си национализъм, утвърждавайки се като първа и единствена свръхсила, господар на един глобализиран свят.
Но всеки национализъм, колкото е по-силно манифестиран, толкова по-силна реакция предизвиква. Затова няма основание за удивление, че стремежът на САЩ да се утвърдят като единствена свръхсила, доведе до истински разцвет на национализма под най-различни наименования и прикрития - политически, религиозни, етнически, расови и какви ли още не.
Във всеки случай като се започне от самите САЩ, в лицето на президента Тръмп, няма край списъкът на страните, чиито лидери прокламират, че държат най-вече на интересите на собствената си страна. А светът - той да се оправя, както може!
Не са много възможностите при подобна реалност.
Едната е - отново сблъсък до поредна химерична победа на един или група национализми над друга група национализми. С последици, които не е трудно да се предвидят на основата на опита от световните и другите войни, водени в последните стотина години.
Другата възможност е да се намерят световни лидери, които да се вгледат и да опитат да се вживеят в мечтите на хора като Уилсън и Ленин. И надделявайки егоизма на национализма, да опитат да ги видят като елементи на политика за днешния и утрешния ден.
Владимир Костов, Epicenter.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар