Дали обаче последният все още се намира в селата? Дали дори и да е там, има на кого да предава знания.
На тези мисли навяват пустеещите сгради, които някога са били училища, а сега са обявени за продан в интернет. Някога там се е чувал детски смях, било е ковачница на знания, духовен център на малкото кътче от България. А сега стените пустеят и търсят нови собственици, които да развият бизнес.
Какво доведе дотук? Демографската криза? Вътрешната миграция, при която хората търсят по-добро бъдеще в големите градове? Какъвто и е да е отговорът, това е една тъжна картина в мрачни краски на действителността в България. И интересно кой ли предприемач ще види смисъл да закупи сграда, за да развие някаква дейност или бизнес в запустяло село, в което няма деца, които да запълнят едно училище. Е, може и да има и да посещават средищни учебни заведения, но все пак колко ли време тези оферти ще висят по сайтовете в интернет. Това всъщност няма кой знае какво значение, колкото и да останат там, училището няма да стане пак училище. То ще остана в историята, в паметта на местните, които вероятно с тъга са поглеждали към храсталаците, обградили някогашните храмове на знанието. Черните дъски изчезват, а с тях и просветното дело. Но какво да се прави, няма как да направим внос на деца, а за жалост в износа много ни бива. Изнасяме ги в големите градове, в чужбина, женим ги рано, пращаме ги на гурбет и какво ли още не.
И докато на едни места училищата пустеят, на други се оказват тесни.
Тази действителност се сблъсква рязко с намеренията за построяване на нови училища в София с цел преминаване към едносменен режим. Докато едни райони обезлюдяват, други се късат по шевовете. Столични училища се оказват тесни, за да могат децата да учат една смяна, което е по-здравословният за тях вариант. Също така т.нар. елитни школа се оказват тесни и за всички кандидат-първокласници. От години се мислят какви ли не нови правила и критерии, за да се гарантира по-справедлив прием.
Та така ножицата в образованието е голяма. То е разделено на бедни и богати, на ученици в престижни и пустеещи училища, на деца от села и градове. И в същото време от години слушаме за равния достъп до образование, водеща наболяла тема. Колко ли още ще боли? И само равният достъп ли е проблем? Или и равният изход... Защото го има и другият проблем с т.нар. фиктивни ученици, които се водят по списък, но са извън класните стаи и въпреки това имат оценки. А други... ходят всеки ден на училище. И тук равенството пустее и тук има плевели...
И докато не се откъснат, образованието няма да цъфне.
Няма коментари:
Публикуване на коментар