Първият ще излиза още половин година, след което името му ще бъде присвоено от списание с различна насоченост и редакторски екип.
Вторият пък “става дигитален” – т.е. изчезва, а оставащите служители ще зареждат с кратки новини новото мобилно приложение “Капитал PRO”, за което собствениците се надяват някога да стане платено.
Тези два случая, колкото и да са различни засегнатите изданията, са показателни за вредността на олигархичните зависимости в медиите – пък и ако ще олигарсите да са от „добрите“ и „просветените“ като Светослав Божилов и Иво Прокопиев, издатели съответно на “Култура” и “Капитал Daily”. Като читател, приемам предстоящото спиране на “Култура” като най-силния удар по качественото съдържание и плурализма след спирането на списание “Тема”, което също падна косвена жертва на олигархичните размествания и бе повлечено към небитието заедно с вестник “Преса”. Да се надяваме, че поне изключително ценният онлайн архив на “Култура” няма да изчезне, както се случи с този на “Тема”.
Относно “Капитал Daily” – вероятно подобно на 99% от хората, нямаше да знам за съществуването му, ако не бях работил там доста време. Оказах се там по случайно стечение на обстоятелствата, след като в. “Пари”, в който работех, бе придобит от “Икономедия” през есента на 2011 г. И ако съм запомнил “Пари” с изключително приятната и дори приятелска работна атмосфера, то при преместването в „Икономедия“ се сблъсках с един корпоративен цинизъм, съпроводен с усещане за постоянен разпад – макар че повечето хора сами по себе си не бяха лоши, даже напротив.
Всъщност, най-учудващото в случая с “Капитал Daily” е това, че издържа толкова дълго предвид всички превратности, през които мина. След като “Икономедия” придоби “Пари” срещу символична сума и теоретично поемане на дълговете, самопровъзгласилите се модерни и просветени капиталисти се оказаха собственици на трите най-утвърдени медийни марки (пардон – бранда) във финансовата журналистика.
Гениалното им стратегическо решение бе да ликвидират най-старата от тях (“Пари“), да изпразнят от съдържание най-популярната (“Дневник”, който стана генеричен новинарски сайт, пълнен предимно с дописки от агенциите) и да размият най-авторитетната („Капитал“). Месеци наред всеки разговор на репортер с източник или пресцентър започваше със „Здрасти, аз съм еди-кой-си от „Пари/Дневник“, сега ни сляха и вече съм в „Капитал“, ама не в оня „Капитал“, ами един нов…“. Основният резултат бе объркване на читателите, като и до ден-днешен някои хора наричат “Дневник” вестник, а други изобщо не подозираха, че освен седмичника има и ежедневник “Капитал”.
Първата година-година и нещо в редакцията на KDaily мина в постоянни и резки промени, недомислени експерименти, опъване на нерви и затваряне на броеве в 9 вечерта, а последователност имаше само в отпадането на все повече и повече служители – най-вече дошлите от “Пари”. В крайна сметка работният процес се изглади и намести, но тогава дойде годината на голямата дясна протестърска претенция – 2013 г., която бе последвана от началото на новата пропагандна Студена война през 2014 г. Все неща, с които медиите на Прокопиев се ангажираха цялостно и ентусиазирано. Видях как обичайните пристрастност и зависимости се изродиха в истерична пропаганда и безсрамно обслужване. Това се случи с оправданието – и убеждението – че “другите са по-лоши”. Разбира се винаги можеш да се успокояваш, че си по-добър от “Пик”, „Блиц” или “Телеграф”, но ако се сравняваш с толкова ниски летви, ти самият неминуемо затъваш.
Макар “Капитал” и “Дневник” все още да лежат на старите си лаври, едностранчивостта, пропагандистките кампании и откровените поръчки (например, около фиаското Георгиева-Бокова) карат все повече хора да ги виждат просто като поредния официоз на конкретни политически субекти и агитки, като медийно оръжие в олигархичните междуособици. Читателите от ограничения им целеви контингент нямат особен стимул да плащат за тези издания, за да четат в тях същите неща, които вече са видели в своята фейсбук ехо-камера. Дори фирмаджиите със самочувствие на предприемачи, които са основният протагонист в митологията на тези издания, не намират за необходимо да парадират, разнасяйки под мишница напечатания на евтина имитация на хартията на Financial times “Капитал Daily”. Благодарение на рекламите в специализирани приложения и грантовете от “Америка за България”, вестникът все пак продължаваше да излиза досега, въпреки символичния тираж. (Явно нещата вече са се променили, и ако някои от съжденията на колегата Стефан Антонов са верни, други медии от дясно-грантовото пространство също могат да пострадат в близко бъдеще).
Макар да се задържах в редакцията на KDaily повече, отколкото трябваше, не съжалявам за опита и още по-малко за познанствата. Не се съмнявам, че там съм научил повече за медиите, политиката и икономиката, отколкото бих могъл на доста други места. Всъщност най-тъжното в случая е, че тази свиваща се медийна група все още има потенциал да прави качествена журналистика и да учи новите журналисти как да работят професионално – което не може да се каже за редица други (но не и за всички други, каквото самочувствие имат мнозина “капиталци”). Очевидно обаче е предпочетен пътят на най-малко съпротивление, който може да води само надолу.
Въпреки всичко спирането на този вестник влошава допълнително и без това плачевното състояние на медийния пазар. Стремежът на “Икономедия” да монополизира финансовата журналистика доведе до това, че на пазара вече няма да има “бизнес” ежедневник.
И още по-важно – и досега имаше предостатъчно журналисти, страньори, коректори и други професионалисти, търсещи си нова работа.
Филип Буров, Baricada.org
Няма коментари:
Публикуване на коментар