Зима

Зима
Пролет

6 март 2018 г.

Май 68-а, големият разпад

Семейство, власт, наследство, нация: извън празничния си аспект, движението от Май 68-а ускори големия разпад на западните общества, поставяйки под въпрос традиционните ценности.

Сега знаем. Знаем, че Май 68-а е само хитрост на историята.

Знаем, че надменният марксизъм на младите революционери е бил само заобиколен начин да играят за пазара. Прочетохме Режис Дебре още през 1978 г. и Люк Фери в средата на 80-те години. Преди тях американецът Кристофър Лаш и всички други след това. Знаем, че “цивилизационната криза”, диагностицирана тогава от Жорж Помпиду, е била преди всичко мутация на капитализма, който преминава от система, основана на производството, индустрията и спестяването, в икономика, основана на потреблението, услугите и дълга.

Знаем, че дори “общата стачка”, столетната мечта на всички синдикалисти, бе удавена от повишението на заплатите - изядени веднага от обезценяването на франка и инфлацията - и връщането на бензина в бензиностанциите за заминаващите през уикенда на Петдесетница.

Знаем, че талантът на лозунга, изработен в ателиетата на Сорбоната, се преквалифицира в рекламните агенции. Знаем, че либидото на студентите от Нантер, които искаха да отидат в спалните на момичетата, се превърна в потребителски импулс. Знаем, че техният утопичен универсализъм подготви световния пазар на капитали и стоки.

Знаем, че техният щедър антирасизъм измисли мултикултурните общества в Западна Европа, където всеки следва своя обичай, корени, религиозна вяра. Знаем, че мъжествената сериозност на маоистките активисти бе подкопана и победена от хедонистичния феминизъм на Движението за освобождение на жените и “гей” движенията.

Знаем, че Май 68-а започна доста преди май 1968 година. На Втория ватикански събор с рухването на практиката на католицизма. Или същата тази 1965 г., с края на демографския бейби бум. Или през 1967 г. с легализирането на противозачатъчното хапче. Или с расовите бунтове в Лос Анджелис, или демонстрациите срещу войната във Виетнам, или появата на “политическата коректност”, пламенната защита на малцинствата.

Знаем, че Май 68-а не беше само френски, а западен (Италия, Германия, САЩ) и дори европейски (Прага), и дори световен (Мексико). Знаем, че Май 68-а беше  френският път за затваряне на революционната история на страната, правейки една последна революция за смях. Последна революция, но без смърт или почти. Революция, извършена в името на народа от синовете на буржоазията. Като 1789-а и 1848-а. И както обикновено, както казваше Маркс по повод на 1848-а, историята се повтаря, първия път като трагедия, вторият - като фарс.

Май 68-а, това бяха шеги и закачки.

Талантът на лозунга, изработен в ателиетата на Сорбоната, се преквалифицира в рекламните агенции: "Бъдете реалисти, искайте невъзможното"

Разрушаване на семейството


Генерал Дьо Гол изигра ролята на Ришельо и на Луи ХIV; бунтовниците от Сорбоната изиграха разярените от 1793 г. Мишената беше идеална. Дьо Гол беше последният баща преди татковците с детски колички, последният лидер преди мениджърите, последното въплъщение на нацията преди разпадането на нацията, последният мъж преди феминизираните тийнейджъри.

Мишената беше перфектна и няма значение, че тя самата подготви почвата чрез много “еманципаторски” мерки за онези, които щяха да го свалят. Смъртта му през 1970 г. съвпадаше със закона, който слага край на бащината власт в семейството.

Балзак бе казал, че смъртта на краля на гилотината е смъртта на всички бащи. Историята сервира същото със смъртта на Дьо Гол. Бащите вече са само татковци, а татковците - втори майки. Патриархалното семейство преминаваше под властта на матриархата, от който мъжете избягаха тялом (скок на броя на разводите или на семействата с един родител) или духом. Революционният егалитаризъм проникваше навсякъде, между мъжете и жените, но също между родителите и децата, дори между различните сексуалности.

Всички равни, всички личности, всички с права.

Вече не бяхме просто семейство, с баща, майка и деца, а “правехме семейство” с лица, равни по права, с различни сексуалности. Семейството вече не е място за предаване, за културно и материално наследство, а място за процъфтяване на индивидите. Това е мястото, където нуждите на пазара (да бъдем потребители) се свързват със старите революционни фантазии (да се разруши буржоазното семейство). Там, където либералите се съюзяват с либертарианците. Там, където феминистките движения се съюзяват с хомосексуалните движения, станали “гей”. Там, където сексуалните малцинства се съюзяват с етническите малцинства. С общ враг: западният бял хетеросексуален мъж.

Май 68-а постави под въпрос всички идентичности.

Един от лозунгите на Май 68-а беше: всичко е политика. Те не говореха на вятъра. Всичко: семейство, училище, Църква, партия, синдикат, пол, нация, всички йерархични и вертикални структури щяха да бъдат подкопани и съборени. Повалени. Всички идентичности щяха да бъдат поставени под въпрос. В името на свободата, вече имахме само права. В името на равенството, обществото имаше само задължения. В името на пазара, бяхме индивиди царе, на които бе забранено да забраняват. Но в името на старата марксистка вулгата, ние всички сме “осъдени на вечни мъки на земята”, които ще трябва да накарат бившия си господар да върне онова, което е взел незаконно: бащата, учителят, шефът, свещеникът, министърът и, в по-широк смисъл, мъжът, белият, французинът. Мнозинството е призовано да се кланя и да се подчинява на малцинствата.

Преоткриването през 80-те г. на Токвил, смятан за ужасен либерален аристократ от марксистките революционери през 60-те г., позволяваше да се преобърне древното проклятие на демокрациите: тъй като Токвил бе разбрал, че опасността е диктатура на мнозинството над малцинствата, трябваше да се предотврати с всички средства тиранията на мнозинството. Така че в името на човешките права, на съдиите бяха предоставени средства да възпират и най-малката принуда, най-малката “дискриминация” над най-малкото малцинство. Демокрацията вече не беше власт на народа от народа за народа, а власт на съдията, в името на закона, за малцинствата. Резултатът не закъсня: в името на новата религия на човешките права, свещеният принцип за “недискриминация” утвърждаваше тиранията на съдията и на малцинствата.

Патетично я нарекоха “правова държава”.

Бившите революционери, които бяха запомнили от Маркс, че правото изобщо и човешките права, в частност, са само оръжие на буржоазията, за да затвърди властта си и да възпира атаките на пролетариата, майсторски промениха мнението си и станаха най-яростните защитници на човешките права. Това беше новата им светска религия след комунизма. След защитата на пролетариата, защита на малцинствата. След борбата срещу капитализма, борба срещу неоколониализма. След комунизма, антирасизъм. Религия, на която станаха свещеници. Религията се промени, но кладите на инквизицията бяха запалени от същите. някогашните фашисти бяха станали днешните расисти.

Победата на екзистенциализма

Консервативната мисъл отдавна твърди, че една нация е само семейство от семейства. Беше неизбежно разпадането на едното да не доведе до разпадане на другото. Конструктивизмът, роден в умовете на френските теоретици - Дельоз, Гатари, Фуко - се връщаше при нас с ореол, след преминаването си в американските кампуси през 60-те години. Нищо не беше естествено, всичко беше социално. Нищо не беше биологично, всичко беше културно. Това беше абсолютната победа на екзистенциализма на Сартр. Не се раждаш жена, ставаш такава. Или не ставаш. Не се раждаш мъж, ставаш такъв. Или не ставаш. Не се раждаш французин, ставаш такъв. Или вече не ставаш. Всички инструменти на асимилацията - имена, дрехи, език, училище, история, култура, кухня -, които бяха позволили интеграцията на поколения имигранти, дошли от цяла Европа, бяха отхвърлени, в името на зачитането на културите и престижа на “различността”. Тук също френското съчетание на свобода и равенство, на либерализма, но също и на старата марксистка вулгата, нанасяше опустошение. Свободни да следваме и да наложим културата си по произход, традицията, религията си, дори и тя да противоречи на доминиращата култура във Франция; но равни, в името на скрупульозното зачитане на принципа за “недискриминация”.

Тази двойна повеля е разрушителна за нацията, която вече е само територия без минало, в която съжителстват различни общности, в името на оксиморонното “съвместно съжителство”. Но именно това е целта. Даниел Кон-Бендит казваше доста години след “подвизите си” през Май 68-а: “Френският народ не съществува; и самото понятие за народ не съществува”. Истинското наследство на Май 68-а несъмнено е тук, в това желано, обмислено, наложено разрушаване на индивидите, семействата, народите, нациите. Този анархистичен нихилизъм разцъфтя, в името на един тоталитарен нихилизъм, наследен от марксизма, съчетан с пазарния либерализъм и вече нямаше за цел да пожертва буржоазията на олтара на пролетариата, а европейските народи на олтара на повсеместното смесване (métissage).

Май 68-а отдавна спечели. Бунтовниците станаха властта.

Власт, която все още твърди, че е бунтовна. И която все още смята своите опоненти за консерватори. Докато консерваторите са те самите. Но бунтът тътне. Той е несвързан, разделен, разединен. Това е успехът на “Манифестация за всички” през 2013 г. срещу хомосексуалния брак. Това е пробуждането на идентичностния католицизъм, който разбра опасността от исляма. Но също и от един често свиреп ислямски патриархат в предградията, който се изживява като опозиция на феминизма в приемащото общество.

Това е дори, без да го разбират те самите, силният подем на едно феминистко неопуританство, което в името на правата на жените, поставя под въпрос разпуснатия хедонизъм на бившите участници в 68-а, били те продуценти в киното, фотографи или политици. Това е най-сетне коалицията на народи в Източна Европа, които искат да съхранят своята национална споеност и християнските си корени.

Не всички бунтове си струват. Често те дори са противоречиви и дори неприятелски. Всички те са продукт на разпадането на западните общества след Май 68-а, на всички идентичности, индивидуални, семейни, религиозни и национални.

Върху руините на Май 68-а един ден ще трябва отново да се гради.



Ерик Земур, "Фигаро", превод от френски: Галя Дачкова, Glasove.com

Няма коментари:

Публикуване на коментар