Не държава, а секта: ПП ДБ, които изплуват от всяка трагедия у нас

От „пици с кристали“, през убийства на животни до драмата в Петрохан – имената на политици със съмнителен морал се появяват винаги на „грешното място“

„Нарцисистичното личностно разстройство се характеризира с грандиозно чувство за собствена значимост, постоянна нужда от възхищение и дефицит на емпатия.“ 

Това е определението на Американската психиатрична асоциация за болестното психично състояние, в което хората с мании за величие могат да изпаднат.

И ако това звучи като психологически профил на човек, който не усеща болката на другите, то не е случайно, че дори в духовните среди са знаели, че „ламата от Петрохан“ Ивайло Калушев е психически болен човек, описвайки го като личност с мания за величие и склонност да изгражда култове около себе си. И очевидно не е имал проблем да „пренесе“ дори най-близките си съратници на оня свят. Дали с убийство или чрез подбудителство към самоубийство – за Наказателния кодекс и обществото и двете са тежки криминални престъпления, които обществото не просто толерира, а жестоко наказва.

Друг обаче много по-страшен план започва да изплува зад трагедията в „Петрохан“ – участието на хора с пари, власт и явно съмнителен морал в редица подобни скандали, ескалирали днес до трагедия с шестима загинали в планината. В клиничния смисъл нарцисизмът не е самочувствие и не е поза. Той е дефицит на емпатия, съчетан с убеждението, че светът съществува, за да потвърждава правотата на субекта. Когато такава психология влезе във властта, управлението престава да е в служба на хората – то се превръща в морална мисия на избрани. 

Държавата се превръща в сцена, законът – в условност, а жертвите – в неудобен шум, който трябва да бъде заглушен. И именно в този контекст трябва да се чете тревожната повтаряемост на случаи, при които около тежки трагедии, престъпления и морални сривове постоянно изплуват едни и същи политически среди, имена и защитни рефлекси, свързвани с политическите шамани от ПП ДБ – не като доказана конспирация, а като устойчив модел на поведение.

При убийството на Пейо Пеев реакцията отново не беше първо погнуса и категорично морално разграничение, а лавина от обяснения защо „не е редно да се бърза със заключения“. Когато директор на столичното училище беше заловен с незаконни записи на ученици от тоалетни, първият импулс не беше възмущение, а тревога да не се правят внушения. Учителят от Пловдив, обвинен в сексуални отношения с ученички, беше посрещнат с тишина и демонстрирана загриженост за имиджа на определени среди.

И за трите случая се оказа, че насилниците идват именно от средите на ПП-ДБ. Същият механизъм се повтори при разкритията за медицински и козметични обекти, търгували с интимни записи на свои клиенти, както и при бруталния случай на насилие над животни в Перник. Всеки път жертвите изчезваха от разговора, а на тяхно място се поставяше репутацията на „нашите хора“. Всеки път моралният ориентир беше отложен и изместен от защитни рефлекси.

Случаят „Петрохан“ вече не оставя място за илюзии. Смърт, деца, тежки обвинения, институционални решения, публични защити – но вместо инстинктивно отдръпване и настояване за пълната истина, мнозина избраха оправдания, морални акробатики и обяснения как „враговете използват трагедията“. Това не е предпазливост; това е отказ от морална отговорност.

И тук отново се появяват имената на висши функционери, обвързани с тази секта – Борислав Сандов, който им дал гората на концесия, Николай Денков, който легализира частното училище, от което са дърпали жертвите си и Надежда Йорданова, под чието ръководство правосъдното министерство разрешава да се регистрира НПО с име, наподобяващо държавна структура. Сигурно под повърхността ще излязат и още и още имена и още връзки с тази партийна секта.

А че „има нещо гнило в Дания“ започнахме да подозираме още преди ПП-Д да изгреят на политическата сцена като едно политическо чудовище, създадено от Франкенщайн. Сбирките на уж природозащитниците, които окупираха чужд имот край плажа „Корал“ и крадяха ток, вода и дори кофи за боклук от живеещите наблизо граждани, бяха предвождани именно от лидера на ПП Кирил Петков. И отново бяха представени като „грижа за природата“, прикриваща безплатното им къмпингуване на чужд гръб и за чужда сметка.

На този фон „дребните“ на пръв поглед скандали – „пици с кристали“, парапети, пътувания със самолет, катастрофи с НСО – не са централни като събития. Те са симптоми. Симптоми на отношение към правилата като досадна подробност и към властта като лична сцена. Когато законът пречи, той се тълкува. Когато моралът пречи, той се обяснява. Когато жертвите пречат – те биват заглушени.

Тук вече не става дума само за политически спорове. Става дума за морална пригодност. Защото политическа общност, която системно поставя себе си над съмненията, над закона и над жертвите, престава да бъде демократичен проект. Тя започва да прилича на затворена секта – със свои хора, свои истини и автоматични оправдания.

Това е класическият пример за морален нарцисизъм във властта. Не „аз съм грешен“, а „аз съм добър“. Не „аз сбърках“, а „аз бях неразбран“. Критиката се превръща във вражеска атака. Законът – в пречка пред „доброто“. А държавата – в инструмент за превъзпитание на „непросветеното“ общество.

Както казва Чарлс Буковски: „Хората без морал често се смятаха за по-свободни, но най-често просто бяха лишени от способността да чувстват и да обичат. Така прегръщаха свободния секс. В тяхната игра нямаше риск или хумор – бяха трупове, които спят с други трупове“.

Но демокрацията не е култ. Тя изисква смирение пред правилата, а не вяра в „правилните хора“. И когато една политическа среда загуби това смирение, всяка следваща трагедия ще бъде посрещната по един и същи начин – с още по-шумни лозунги и още по-дълбоко морално мълчание.

Обществото има право да откаже да участва в това. Да откаже оправдания вместо отговорност. Да откаже морални лекции от хора, които не показват елементарен морален инстинкт. Хора, които не уважават закона, жертвите и границата между допустимо и недопустимо — това ли искаме да управлява държавата?

Защото нормалната държава не започва с вик „Искаме нормална държава“. Тя започва с ясното „това е недопустимо“ – дори когато е „от нашите“. А ако това липсва, проблемът вече не е в трагедиите. Проблемът е във властта, която искаме да им дадем.

 "Труд"