- Като учен сте избрали да орете предимно браздата на най-новата история на България и Източна Европа? С какво ви привлече това поприще?
- Признавам, че като студентка бях привлечена от древната история – затова специализирах „стара и средновековна обща история“ и дори написах дипломна работа „Николо Макиавели като историк“. Споменавам това, защото забелязвам същата тенденция и у днешните студенти – в началото ги омагьосва приказният свят на далечното минало, особено на славното българско Средновековие. С течение на възрастта обаче, както и с натрупването на знания и житейски опит, забелязваме, че старата история е интересна сама по себе си, но днешният ден зависи много повече от станалото в по-близката ни история – в нашия случай в модерната българска държава. Такъв беше и моят път от старата към съвременната история. Тази еволюция се дължи на желанието на историците не просто да бъдат пазители на миналото, а и активни участници в събитията днес, които бързо стават минало.
Накратко казано, към съвременната история ме насочи дълбоката ми увереност, че историята не е само разказ за събитията, а и дейност, която очертава алтернативите в миналото. Убедена съм, че въпросът „какво би станало ако“ не е забранен за историците, че ходът на историята не е предопределен, че ние сме творци на съдбата си, защото сами решаваме какво да правим. Заниманията ми с история на България и Източна Европа са предизвикани от желанието да бъда не само регистратор, а и участник в събитията.
- Историята е учителка на народите, казва латинската поговорка. Вслушваме ли се в уроците, които ни дава тя?
- Да, такава е представата на древните за социалната роля на историята, но модерната философия е родила и друга сентенция за историята: „Единственият практически урок от историята се състои в това, че тя никога никого на нищо не е научила.“ Този извод на Хегел никак не е случаен – той е забелязал, че хората и народите повтарят едни и същи грешки. Според мен, основната причина за невъзможността да се учим от историята не е късата памет, а фактът, че в дейността на хората интересите и емоциите играят по-голяма роля, отколкото историческият опит. За да стане по-ясно какво искам да кажа, ще дам пример. Когато силните чувства ви карат да направите нещо, срещу което разумът се бунтува, какво правите? Обикновено се подчинявате на чувствата, а едва след това идва разумът, както и съжалението, че не сме го послушали. С други думи, политиците и народите действат по-често под напора на чувствата и много по-рядко водени от разума и историческия опит.
Ако погледнем и родната ни история, ще видим как повтаряме едни и същи грешки. Например, как ни идва отвътре да следваме всяка голяма външна сила, с която свързваме националните си идеи, независимо дали е Германия, Съветският съюз, Съединените щати или някоя друга. Така и не си научихме историческия урок да разчитаме повече на себе си, отколкото на великите сили. Което не значи, че не трябва да се съобразяваме с тях, а да изпълняваме съюзническите си задължения, без да изпускаме от поглед интересите си.
- Защо пропадна нашият преход?
- Не съм сигурна, че можем да говорим за провал на прехода. Оценката ни трябва да зависи от съпоставянето на целите на прехода с неговите резултати. Ако целта беше да преминем от системата на държавен социализъм от съветски тип към парламентарна демокрация и пазарна икономика, едва ли можем да говорим за провал на прехода. Защото сега живеем в политически плурализъм (сиреч парламентарна демокрация) и капитализъм (другото име на пазарната икономика). През 1990 г. именно такава беше целта, която си поставяха основните политически сили – различаваха се само в начините, които предлагаха, за да я постигнат. Чрез постепенни трансформации – според БСП, или чрез решителна смяна на системата – според СДС. Е, вече имаме капитализъм и плурализъм, но тази осъществена цел май не се харесва на много хора. Харесват положението си спечелилите от промените, но те не са много. Повечето българи, поне от останалите в България, смятат, че преходът се е провалил – едни, защото реално са обеднели и са загубили много възможности, други, защото са се надявали преходът да им донесе много повече. Да, влязохме в „Клуба на богатите“, но в най-бедната му част, а и все повече българи са само обслужващ персонал в този клуб.
Дали можем да наречем този резултат провал? Според мен – не. Ако погледнете външната рамка, която ни беше наложена като път за развитие още в началото на прехода – Вашингтонския консенсус, тя беше почти изцяло реализирана в България. У нас вече господства неолибералната система, при която господстват парите, богатите стават все по-богати, а бедните все по-бедни – както относително, така, за съжаление, и абсолютно. Така че сме изпълнили всичко предначертано.
Грешката ни вероятно е, че в началото на прехода имахме твърде много илюзии както за последиците от неограничаваните икономически свободи, така и за отношенията в Западния свят – бягайки от зависимостта си от Съветския съюз, попаднахме в подобна от Запада. На кого трябва да се сърдим? Ами, май на себе си.
- Каква е вината на българската интелигенция за случващото се у нас през последните десетилетия?
- Първото, което ми идва на ум, е да кажа, че българската интелигенция е сред големите жертви на прехода – тя загуби онази важна роля на народен водач, която е играла от Възраждането насам, включително и в епохата на социализма. За съжаление обаче, това, че интелигенцията е жертва, не я освобождава от вината за случилото се в България през последните три десетилетия. Защото именно социалистическата интелигенция създаде големите илюзии, че пазарната икономика (капитализмът) и политическият плурализъм ще решат всичките ни проблеми и ще дадат възможност на всички граждани да се чувстват по-богати и по-свободни.
Днес част от интелигенцията отново се ориентира към добре платената обслужваща позиция – обслужваща чужди интереси, независимо дали са на богатите и силните на деня у нас, или в чужбина. Но не зная дали трябва да наричаме тези хора интелигенция.
- Мнозина определят днешното ни житие-битие като геноцид. Вашият коментар?
- Ако приемем класическото понятие за геноцид, а именно, че това е целенасочено и системно унищожаване на една група, не зная дали можем да определим нашето житие като геноцид. Защото не съм сигурна, че деградацията на големи социални групи, прогонването на други от страната, сривът на образователната система и на здравеопазването съзнателно са насочени към унищожаването на българския род. Откровено казано, мисля, че това са странични последици от господството на неолиберализма, сиреч от властта на парите и комерсиализацията на всички обществени сфери. Съмнявам се, че създателите на тази система са искали да бъдем изтребени, защото кой след това ще им плаща за всичко? Нашата трагедия е, че като овце вкупом влязохме в тази система, а днес дори не се и опитваме да излезем от нея.
- Има ли безизходицата, в която е затънала страната ни, аналог в родната история?
- Мисля, че има. Това са столетията на османското господство преди да започне Българското възраждане. Тогава всичко изглежда мрачно и безнадеждно. Признавам, че така се чувствах и през 80-те години, но тогава съществуваше надеждата, че системата ще рухне и след това ни чакат добрите времена. Сега такава надежда няма, защото новото време не се оказа толкова „добро“, колкото очаквахме, но алтернатива липсва.
- За пореден път премахват от учебните програми по история и литература оценки и автори, които са определящи за националното самосъзнание. Кой дърпа конците на тези нескончаеми чистки и може ли да се сложи край на тази вакханалия?
- За съжаление, този процес започна отдавна. В началото на прехода той беше чисто политически – трябваше да се махнат от образованието прокомунистическите автори и събития. Тогава това имаше оправдание, защото обучението по история и литература при социализма беше твърде политизирано. Но вместо да излезем от политизацията и да се радваме на истински политически плурализъм, ние направихме най-лесното – просто сменихме посоката, но запазихме политическия императив. Днес, почти 30 години след началото на прехода, новата политизация има друг смисъл. Новите управляващи се опитват да скрият неуспехите си като очернят миналото и премахнат онези творци и писатели, критикували системата в миналото. А конците в учебните програми, както винаги, ги дърпат хората с власт, независимо дали е политическа или финансова.
- Какво е мнението ви за висшето образование у нас? Не са ли ни множко над 50 университета?
- Че са множко, множко са. Но проблемът не е само в това. Те са много: първият е сривът в средното образование, който няма как да не повлияе на висшето; вторият е обезлюдяването на България, напусната и от много млади хора; третият е комерсиализацията, която в крайния си вариант означава всеки да може и да си купи диплома. И всички тези проблеми се коренят в политиката – оттам идват и прекалено многото университети.
Дали всичко това не звучи прекалено песимистично? Вероятно е така, но целта ми не е да отпуснем отчаяно ръце, а да ги вдигнем за борба срещу всички тези проблеми. И можем да успеем да се превърнем в господари на съдбата си само със съвместни усилия.
Интервю на Георги Асьов, в. „Минаха години“
Няма коментари:
Публикуване на коментар