Лято

Лято

12 септември 2018 г.

Десетосептемврийски размисли

Индивидуализмът, който се насажда с всички средства на масовата пропаганда, а вече и чрез образованието, няма как да бъде оборван или отслабван с аргументи в полза на обществото
 
Дойде 9 септември и отново се наслушахме на разговори, които отстрани приличат на диалози между глухи. 

Ти му казваш, че България преди 30 години е заемала видно място в производството и износа например на електроника, той ти отговаря, че по време на социализма цветен телевизор се купувало с връзки. 

Ти му казваш, че по индекс на човешко развитие сме били на 27-о място в света, той ти отговаря, че сме карали трабантчета и москвичи. 

Ти му казваш, че здравните услуги са били абсолютно гарантирани за всеки, той ти говори нещо за корекомите и свободата да пътуваш в чужбина.

Този тип разговори не мръдна и на йота за последните десетилетия. Натрупаният опит в новите социални отношения по никакъв начин не коригира ругатните срещу бившия строй.

Дори интелектуалното качество на разговорите силно се влоши – към аргументите и естествената емоция на 90-те години се прибави арсенал от обидни квалификации, които издигат стени, вместо да съпоставят факти, аргументи и позиции.

Опитвам се все пак да разбера откъде идва тази непробиваема преграда срещу десетките аргументи в полза на социализма в редица сфери – производство и иновативност, право на труд, социална защита, здравеопазване и образование. Защото когато ми говорят за стокови дефицити и потисната свобода на словото, такава преграда при мен няма – признавам не-достойнствата на социализма. Не срещам обаче в опонента признание за достойнствата на същия този социализъм.

Откроявам две причини. Първата е хипертрофиралият индивидуализъм, който заседна в главите на стотици хиляди, независимо от тяхното материално положение и обществена реализация. Когато му казвам, че „всички имаха работа“, това не го впечатлява изобщо, защото не го интересува това „всички“. Същото е и с „никой не е изпадал в крайна нищета“ и „всички ползваха безплатно за тях здравеопазване“. Тази реалност „всички“ за него не съществува. 


И затова аргументите ми се пукат като сапунени мехури. Това за него не  са аргументи, а някакви празни звуци на носталгик или малоумен събеседник.

В моето говорене отсъства всичко, което той е издигнал на пиедестал – няма го „Аз-а“, няма ги „потенциалните безкрайни възможности“. Няма го „изобилието“, което само по себе си е ценно, защото ако си работлив и имаш малко късмет, няма как да не станеш негов бенефициент. Такова нещо като „обществена несправедливост“ няма. Има „лично благополучие“ и „лично неблагополучие“.

„Всичко в обществото се продава и ти просто трябва да имаш пари, за да си го купиш“. На такъв събеседник няма как да обясниш, че днес два милиона души в България се борят всеки ден за своето оцеляване. Такова понятие – „два милиона“, за него няма. Затова в обществото не може да има общи цели. Може да има само съвкупност от индивидуални цели. Ако все пак се появи нещо „общо“ като цел, то е да бъдат смачкани и неутрализирани тези, които говорят за „общото“.

Този индивидуализъм, който се насажда с всички средства на масовата пропаганда, а вече и чрез образованието, няма как да бъде оборван или отслабван с аргументи в полза на обществото, което беше превърнало в свръхценност базовите потребности на всички. Срещу този индивидуализъм може да се води само борба. Борба за умовете на подрастващите. Борба, която днес е обречена, защото е плуване срещу течението. Което не е аргумент да не се води. Напротив, трябва да се води, защото човешката история е доказала, че тази борба губи милиони тактически битки, но в крайна сметка стратегически печели войни.

Втората причина за пълното неприемане на аргументи в полза на едно победено общество  е вечният, неизкоренимият „слугински манталитет“.

Индивидуалната потребност да вървиш след победителя, да служиш на силния, да си част от това, което господства. Така станеш част от Господаря. Така самият ти, колкото и да е илюзорно, ставаш господар. И фактът, че някой е бил партиен секретар преди 10-ти, а след това е станал еди-какъв си; че на някого родителите са били висока номенклатура, а той самият днес е първи ругател на бившия строй, не е изключение, а правило. И тогава е бил слуга на силния, и сега е слуга на силния. „Класовото“ положение не се е променило. Нищо не се е променило. Средствата са различни, приказките са различни, позите и физиономиите са различни. Фундаментът, „ценностната система“ са същите.

Именно заради това д-р Петър Дертлиев не можà да се спогоди с най-отявлените „борци за демокрация“, въпреки че ако някои в началото на 90-те имаха най-много право да говорят за демокрация, това бяха тези като д-р Дертлиев.

Именно заради това Бенжамен Варон остана в социалистическата партия и понасяше ругатните на „борците за свобода“, въпреки че той, интернираният през 60-те години, най-много имаше морално право да говори против деспотизма.

Именно заради това емблематично „синият“ Асен Агов се оказа единственият, който  публично е ругал своите колеги журналисти от „Народна младеж“, когато ги попиляват през 70-те години заради едно интервю с Радой Ралин и Борис Димовски.

Именно заради това най-върлият русофоб от близкото минало, проф. Пламен Цветков, мир на праха му, се оказа син на дипломати от времето на соца, а знаем кои можеха да работят като дипломати в чужбина тогава и какви бяха отношенията им с Държавна сигурност.

Така че, скъпи съмишленици, познати и непознати, не се хабете в ялови спорове, когато усетите срещу себе си „цивилизационна стена“. Единственото смислено нещо, което можете да направите, е да станете по между си съюзници и партньори в една борба за отстояване на „всички“ като ценност. 


Колкото и обречена да изглежда тя днес.


Юрий Борисов, 24may.bg