Въз основа на първите, през последните двайсет години й предричаха ужаси и гибел, които така и не настъпиха.
Изхождайки от вторите, се правеха прогнози, всичките до една погрешни.
След идването на Владимир Путин на власт последователно се смениха три фундаментални мита за неговия режим. Всички те бяха изключително удобни не само като универсален инструмент за интерпретации, но и от морална гледна точка, затова задграничните и местни наблюдатели стриктно се придържаха към тях, въпреки че и трите бяха опровергани от реалността.
Според първия мит руският режим е мафиотска група, която управлява страната, извличайки изгода, която да й осигури добър живот на Запад. Както и прехвърлянето на децата й в чужбина, барабар с капиталите. Затова се смяташе, че руската власт никога не би предприела стъпки, което биха й попречили да инвестира зад граница натрупаните у дома печалби.
Този възглед почива изцяло върху опита от приватизацията на съветските активи от хора със съмнителни средства. Според него Русия представлява нещо като стар завод или черна дупка, а властите й по нищо не се различават от класическите крадливи диктатури в страните от третия свят. Анексирането на Крим, както и интервенциите в Донбас и в Сирия опровергаха този мит, който от самото начало бе несъстоятелен за непредубедените наблюдатели.
За корумпирана камарила, загрижена основно как да изнесе на Запад разграбените активи, руската върхушка действа доста непредпазливо. Още през 2008 г. в Грузия тя предприе огромен риск, сравним с този в Крим шест години по-късно. Пък и какво щеше да търси в Сърбия или Ирак, ако живееше като обикновен компрадорски елит в страна от третия свят.
Според втория мит президентът Путин е толкова угрижен за собствената си власт и рейтинг, че никога не би предприел стъпки, които застрашават личната му популярност. Тази теория бе опровергана днес, когато правителството предложи, Думата гласува, а Путин в лично телевизионно обръщение подкрепи крайно непопулярната пенсионна реформа. А можеше да си замълчи. Можеше да я обезсмисли, като предложи съществени, а не козметични промени на параметрите й. В крайна сметка можеше и да изчака, докато минат местните избори на 9 септември и да не излага своите кандидати под ударите на народния гняв.
Властта обаче играе твърде открито според политическите мерки и – нещо рядко срещано у нас – пое цялата отговорност пред избирателите. Отстъпките, предложени в президентското телевизионно обръщение, съвпадаха до голяма степен с предварително изготвената по време на преговорите компромисна позиция. В това отношение властта се оказа много по-открита от онези нейни опоненти, които досега критикуваха режима за недостатъчната му привързаност към пазарните принципи и робуването на съветската инерция и които изведнъж станаха най-върлите защитници на социалните завоевания от съветско време.
Руският режим, разбира се, дава немалко основания както за първия, така и за втория мит, но те така и не събраха необходимата критична маса, която да ги превърне в универсално обяснение за всички действия на режима и надежден инструмент за прогнози.
Защо режимът прибягва до мерки, които застрашават безметежния живот на неговите представители в чужбина? Защото върхушката на днешния руски режим цени властта повече от собствеността. Русия не е Филипините или Гватемала и именно властта, а не няколкото изнесени зад граница милиони, й гарантират достъп до глобалните елити и привилегията да участва в световните дела. По тази причина трескавото издирване на личните милиарди на Путин по целия свят най-вероятно няма да постигне очаквания резултат.
Невъзможността на по-нископоставените представители на руската политическа и икономическа върхушка да станат пълноценна част от западния елит ги накара да се обърнат отново към родината. С победата на Тръмп и възникналата санкционна неопределеност това стана съвсем очевидно, но процесът започна да се проявява много по-рано. Вярата в надеждността на Запада бе подронена и от икономическата криза от 2008 г. – първата глобална криза в историята на постсъветска Русия. Докато Кремъл спасяваше руските компании, Западът налагаше санкции по „списъка на Магнитски“. Макар да бяха персонални и ограничени, без да броим днешните, те създадоха неувереност у много по-широк кръг от лица.
Кризата от 2008 г. показа, че Западът е ненадежден икономически, а първите санкции – че е ненадежден политически. Отказът да бъдат допуснати руски собственици в различни предприятия или отрасли потвърди съмненията им в неговата пристрастност.
Между 2008 и 2014 г. руският елит силно се промени. Въпреки пазарната догма, Путин се оказа по-надежден гарант за благополучието и съхраняването на активите му, отколкото Западът. Затова през 2014 г. неговите представители нямаха нито възможността, нито мотивацията да възпрат Путин и новите санкции едва ли нещо ще променят. Напротив, само нарасна съблазънта, че колкото по-силна е държавата, толкова по-силно ще бъде защитен, а анексирането на Крим се възприе като доказателство за тази сила. И това бе пряко следствие от отказа да бъде допуснат руският елит на Запад.
Четири години по-късно Путин разби поредната общоприета теория като не се побоя да заложи на карта личния си рейтинг заради пенсионната реформа, воден от разбирането, че глобалната конкуренция е по-важна от социалните гаранции за собственото му население. Съветският съюз бе претъпкан със социални гаранции, което не му попречи да загуби от Запада и да изчезне. Затова Путин не се побоя да жертва собствената си популярност, отменяйки наследените от СССР социални придобивки в името на това да постигне по-изгодни условия за външна конкуренция. Разбра, че трябва да действа като Запада, ако не иска отново да загуби.
Причините, поради които гореупоменатите две популярни тези за руския режим не се потвърдиха, схождат в една точка. И тя може да бъде формулирана по следния начин: сигурност чрез глобална конкурентоспособност. Не става дума за това да бъде настигнат и изпреварен Западът, но при положение, че не си успял да станеш част от него, поне да се стремиш да не изоставаш, както реално, така и в очите на собствените ти граждани. А поддържането на един корумпиран компрадорски елит по примера на страните от третия свят, съхраняването на съветския модел, както и трупането на рейтинг в името на овехтели социални гаранции противоречат на тази задача.
Ние разглеждаме руския режим или като прекалено социалистически, пълен със съветски призраци и носталгии, или като прекалено див и капиталистически от типа на корумпираните клики в третия свят, мислейки само за рейтинга. Но нито едното, нито другото отговаря на истината.
Нито една корумпирана страна от третия свят няма глобалните амбиции на Русия, но за разлика от СССР, този път тя е готова да се откаже от социалните гаранции в съревнованието си със Запада. Недопуснатата на Запад Москва се опитва да създаде алтернатива на Запада, но това не е социална алтернатива, а един все още плах и несъвършен опит да надиграе Запада по собствените му правила. Това държи Русия в разтегливия и пробит, но все пак западен коридор на възможностите, като не й позволява нито да затъне в клептокрацията на неразвитите страни, нито да се възкачи на гранитния пиедестал на СССР.
По същата причина, поради която бяха опровергани първите два общоприети мита за руския режим, с времето ще бъде опроверган и третият - че Путин се гласи да управлява Русия вечно. И телевизионното му обръщение, в което той пое цялата отговорност, е поредното доказателство, че няма подобно намерение.
Александър Баунов, Московски център „Карнеги“, превод: Glasove.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар