Доц. д-р Дарина Григорова е преподавател в Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Главен редактор на списание ALMANACH VIA EVRASIA. Автор на книгите „Свобода и самодържавие. Руският либерализъм в края на ХІХ в. “, „Евразийството в Русия“, „Империя Феникс“.
- Г-жо Григорова, след срещата си с австрийския канцлер Себастиан Курц руският президент отново удари звучен шамар на България. По повод спрения „Южен поток“ Путин заяви, че страната ни е показала слабост и неспособност да защитава националните си интереси. Тези думи на Путин обиколиха световните агенции. Проява на злопаметност от страна на Путин или има пълно право да ни дава за отрицателен пример?
- Не бих нарекла заявлението на Путин по този повод “шамар”, защото не казва нищо скандално, нито невярно, а за пореден път констатира, че “царят е гол” и даже не е цар. Примерите за антинационална политика у нас, суицидална дори, са много: кандидатурата на Кристалина Геориева, паралелно с тази на Ирина Бокова, прибързаният договор с Македония, легитимиращ македонизма (специфична идеология, гарнирана с историческо фентъзи, на което лежи македонското съзнание, вече отказало се от Античността и увиснало в ХIХ век, който обаче е български), готвещата се концесия на летище София за към турски ръце – надвиснал “плестник” отвътре, не отвън.
Що се отнася до “Южен поток”, тук нещата не са така опростени, защото продължавам да съм убедена, че реализирането на проекта в онзи момент би довело до “майданна” активност с любезното съдействие на атлантическите ни партньори, с която не бихме се справили предвид рахитичната държавност. Оттук – голямата вероятност за сериозна политическа криза. “Шамарът” по-скоро е от Австрия, която елегантно зае ролята на посредник между Русия и ЕС, нещо което беше по силите ни като председатели на съюза.
- САЩ упражняват силен натиск върху Европа и специално върху Германия за проекта Северен поток – 2. Според Курц обаче Европа ще удържи на натиска. Вашата прогноза?
- Австрия е ловък руско-европейски посредник, но не от Курц зависи германското решение за “Северен поток 2”, т.е. заявлението му е окуражаващо, но повече пожелателно, отколкото гаранция. Аз съм историк и се въздържам от прогнози, макар и за събития на ръба на съвременните процеси. Намекът на Путин за България е отпратен към Меркел, не към нас, защото от “Южен поток” Русия не губи толкова икономически, колкото геополитически. Доставките на газ за Южна Европа в сравнение с тези за Западна са нищожни, но транзитът през България е по-изгоден за Русия, отколкото през Турция, защото “Турски поток” дава на Русия дивиденти до турската граница. Решението колко и кога да се препродаде газ на европейците остава турско, не руско, оттук и резонният въпрос на руски анализатори: “А доколко “Турски поток” е руски?”. Защото “Южен поток” щеше да остане руски и на българска територия. От спирането на “Северен поток 2” Русия ще загуби сериозен пазар, в съчетание с трайно влошаване на руско-германските отношения, поради тежка зависимост на Германия от американски доставки на втечнен газ, по-скъпи, по-несигурни, но наложени в името на “Америка преди всичко!”
- Северен поток-2 не е ли доказателство за двойните стандарти на Европа? Това, което е забранено за България, е разрешено за Германия.
- ЕС официално прие политиката на “Европа на две скорости”, това не е двоен стандарт, това е легитимирано неравенство, европейци на първа скорост и полуевропейци на втора скорост, нещо като трети свят в първия, периферия унтерменш. Нещо повече, нашите политици преглътнаха с усмихната гримаса официализацията на “втората скорост”, а проявяват повишена чувствителност към изказвания на Путин, които само напомнят за тази реалност, но не я причиняват.
- Референдумът в Македония се провали поради огромния процент неучаствали. Има ли пръст Москва в тези резултати и доколко Русия е изтласкана от Балканите?
- Трескавото оглеждане за “ръката на Кремъл” се е превърнало в политическа невроза, македонският референдум не е изключение. Колкото до позицията на Русия на Балканите, тук гледната точка на руските експерти се обединява около констатацията за “деградация на държавността в Македония”. Европейската активност за т.нар. Западни Балкани, или екс-югославски и все още “ничии” държави, поразбуди руското любопитство за Балканите, довело до осъзнаването, че Русия е заплашена “от изтласкване от региона”. Разбира се, руският поглед все още не стига до “източните Балкани” поради ред причини, част от които ирационални. В руската експертна терминология все още под “новите Балкани” се разбират “постюгославските Балкани”. Причината за това избирателно “зрение” е и в университетската образователна система в Русия, която предлага диверсифицирано на студентите – или изучавате Югославия, или България. Оттук и липсата на цялостен исторически и културен хуманитарен фундамент за балканската история. Наред с този наследен стереотип обаче се наблюдава и прозрението, че Балканите – целите, са историческа и геополитическа “транзитна зона”, от която незаобиколимо зависи връзката на Русия с Европа.
- По проблема с Македония политиците прехвърлиха на вас, историците, да се споразумеете за спорните въпроси. Как вървят контактите с македонските ви колеги?
- Въпросът Ви е към колегите, които изследват македонския въпрос, но дори и в рамките на междудържавна комисия историкът не може да защити националните интереси, когато политиците ги предават, нито да е отговорен за тях.
- Как ще се развие конфликтът между Русия и Украйна по повод създаването на автокефална украинска църква, където Киев има и подкрепата на Вселенския патриарх? Дали се оказва натиск върху БПЦ да заеме страна в спора?
- Представянето на конфликта като борба за “автокефална украинска църква” е подвеждащо и неточно. Украинската православна църква (Московски патриархат), която представлява мнозинството украински православни, и която е призната от всички православни поместни църкви, не воюва с Русия и не иска автокефалия (погледнете изказванията на митрополит Онуфрий). УПЦ (МП) има широка автономия, сама избира епископите си и се разпорежда със средствата си, нейни митрополити са членове на Светия Синод на РПЦ. Украинската православна църква (Киевски патриархат), непризната от никоя православна поместна църква, намираща се в разкол, откъснала част от украинското православно паство, тя е тази, която с политическата подкрепа на майданския елит в Киев, иска да се легитимира, нарушавайки каноните.
Вселенският патриарх, чиято вселена е един квартал в Истанбул и наличието на турски паспорт, не обещава признаване на партиаршеския сан на разколника Филарет (Денисенко), а иска да подчини административно украинските разколници, за което прати двама свои легати фанариоти в Украйна, нарушавайки каноните.
Става дума за политическа поръчка, форсирана заради президентските избори в Украйна, в която се включиха официално американските герои от майдана Джо Байдън и компания, с призиви за “единна украинска църква”. Само още не са затананикали “Imagine” на Джон Ленън (защото всичко е много благовидно).
Вселенската патриаршия не за първи път подкрепя антиправославни формирования – пример от ХХ век е съюзът й с болшевиките и подкрепяната от тях “обновленска” църква срещу руското Православие. Причината е политическа – антиправославно е равнозначно на антируско.
Политическата намеса в делата на Църквата в Украйна таи сериозна заплаха, защото разколниците, както и униатите, имат историческия навик да превземат православни храмове (по време на майдана това стана ежедневие). Целта на външните благодетели на Филарет е религиозна война – следващата стъпка към хаотизация на Украйна. На прицел е люлката на руското и на украинското Православие – Киево-Печорската лавра, светиня за целия православен свят. Вселенският патриарх административно подчинява Атон, сърцето на Православието, оттук и страховете в Русия, а и не само там, от разкол, който ще доведе до дълбоки сътресения в православния свят.
Православието винаги е подложено на натиск от външния свят, няма как да има мира от него, защото е живо. Никой не закача рояка протестанти на Запад, чиито храмове се превръщат в кафета, библиотеки, фитнес зали и прочее центрове за забавление, за женското духовенство и други модерни “обновления” да не говорим… защото не са живи.
Православието е живо и неизбежно ще е обект на политически натиск, което не плаши, а мобилизира.
- Президентът Радев призова за единение на българската нация в името на перспективата пред страната. Едно от актуалните разделения е по линията русофили-русофоби. Възможно ли е да се преодолее то? Утопична ли е на този етап идеята на президента?
- Когато призивът към единение е абстрактен, лиричен, без конкретика, всеки би се съгласил независимо от политическите възгледи, но без особен резултат, както казват руснаците “разговор в полза на бедните”. Единението има конкретни примери, такъв беше българският отпор на Истанбулската конвенция, когато президентът застана зад патриарха, а накрая и Конституционният съд постанови неприемливостта на този документ за българска почва. Това е единственият пример на българско единение от началото на прехода и ролята на президента като политически навигатор беше водеща и предопределяща успешния финал.
Колкото до русофили и русофоби – това разделение се афектира винаги отвън при наличието на “Студена война” (ХХ век) или “Хибридна война” (ХХI век). Битките на великите сили през ХIХ-и, на свръхдържавите през ХХ-и и на глобалните играчи през ХХI век поставят българина пред този избор: русофилия или русофобия. При периоди на мир (разбирай, без информационна война, тежка пропаганда и подозрителност в стил “Скрипал”) българите дори не си спомнят за тези понятия, нито се идентифицират с тях. Русофилията и русофобията винаги са реакция на външна намеса, символично “време разделно”.
Интервю на Таня Джоева, Epicenter.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар