Есен

Есен

25 януари 2019 г.

Висоцки - лиричният бунтар

Поет, певец, композитор, актьор... човекът, изтъкан от талант, красота и свобода

 "Ако умреш трагично, ти си истински поет, ако и срока спазиш, си чудесен."

Москва, 1938-а, в навечерието на Втората световна, Нина Висоцка дава живот на първородния си син Владимир. Първите няколко години на бъдещия любимец на страната са разпределени между комуналната квартира в Москва и детския дом във Воронцовка по време на самата война. По-късните му детски, юношески и студентски години минават под знака на непрестанната промяна – на местоживеене, на училища, на интереси. През 1955г. постъпва в инженерно-строителен институт, ала този му експеримент приключва година по-късно щом е приет в класа по актьорско майсторство в Московски Художествен Академичен Театър (МХАТ).

    Единствената привидна непроменлива в живота на барда остава обичта му към думите, съчетани с небрежния съпровод на китарата.

Марина Влади, последната съпруга на Висоцки, в мемоарите си за актьора споделя неговото признание, че „макар че театърът е неговият занаят, поезията е неговата страст“.

А тази негова страст, честността на перото и мелодията му са смятани за достатъчно опасни и прекалено неудобни за режима, за да бъдат оставени до смъртта му извън официалното признание на властите. Да, негови песни и стихове (общо наброяващи над 1000) са били записвани, но разпространението им се е случвало пределно далеч от официалните канали. Тази своеобразна контрабанда на поезия, свобода и бунт са вероятната причината хората, живели някога зад желязната завеса да си спомнят за барда с думите: „Нямахме Бийтълс, но имахме Висоцки“.

На днешния ден Владимир Семьонович Висоцки би отпразнувал своя 81-ви рожден ден. Навярно все още с китара в ръка, навярно с още хиляди стихотворения в репертоара, които са останали така и несбъднати от талантливата ръка и плътния глас на най-лиричния бунтар в СССР.

За жалост, бардът не прескача 42-рата си година. Отива от света преди почти четири десетилетия - в дома си в Москва, по време на бойкотираните от голяма част от западния свят летни олимпийски игри.
Ала за човек, на когото принадлежат редовете:

„Аз не обичам изхода фатален/ и няма да ми писне да съм жив./ И мразя се, когато съм печален,/ когато пея, а не съм щастлив“, разказ за смъртта би бил ненужен, недостатъчен, би бил не на място.

Отсрочваме края на поета и си спомняме за него с едно от най-известните му стихотворения, в превода на Румен Леонидов:

АЗ НЕ ОБИЧАМ


Аз не обичам изхода фатален
и няма да ми писне да съм жив.
И мразя се, когато съм печален,
когато пея, а не съм щастлив.

Аз хладния цинизъм не обичам
/Не вярвам във възторга въобще!/,
през рамото ми някой да наднича,
писмата ми друг да ги чете.

Аз мразя разговори полусмели,
полунеща да шепнат с полуглас.
Аз ненавиждам в гръб когато стрелят,
когато в упор стрелят - мразя аз.

Аз не обичам с клюки да се калям,
а също и съмнението зло.
Аз не обичам змийски да ме галят,
с желязо да ми стържат по стъкло.

Аз мразя ситите душички, свити,
аз предпочитам истинския риск.
Да бъдеш честен вече е събитие
и чест е днес да бъдеш ти сплетник.

Аз мразя счупени крила да виждам,
изпитвам жал, но само към Христа.
Насилието както ненавиждам,
така и ненавиждам слабостта.

И мразя се, когато се страхувам.
Когато бият някой без вина.
Когато във душата ми нахлуват
и в нея храчат своята злина.

Аз мразя - и манежи, и арени -
там сменят милиона за петак.
Дори след най-големите промени
аз няма да ги заобичам пак.

Прочети нещо повече за Салвадор Дали.




Няма коментари:

Публикуване на коментар