- Г-н Владимиров, учудва ли ви, че в доклад на ООН България бе поставена на 96-о място по щастие от 156 страни в света. Периодично се изтъква, че сме сред най-нещастните нации. И изобщо какво е щастие?
- По-правилно е наистина първо да се запитаме каква е дефиницията за щастие. Най-вероятно това е нещо комплексно, свързано с оптимистични нагласи за бъдещето. Вероятно се състои в положителна оценка на настоящето, усещане за сигурност, за себереализация и възможност да разчиташ на собствения си потенциал. Има много елементи, заради които най-вероятно се чувстваме нещастни. Може би това са усещането за несигурност, за това, че не можем да се справяме с ежедневните си ангажименти.
Освен това българинът има една много интересна черта - да се изживява като жертва. Нека си спомним произведението „Андрешко“, в което се казваше „бедни сме, но пием“. Винаги сме склонни да обвиняваме някой друг, все чакаме някой да дойде и да разреши проблемите ни. Обичаме да търсим месията. А да разчиташ на някой външен човек да ти помогне, те поставя в зависима позиция. Когато разчиташ на неволята да ти оправи счупената каруца, а тя не идва, не изсипва дъжд над главата ти, нито идва да ти прекопае градината, може да доведе до усещане за липса на щастие. Забележете кои държави са щастливи - това са тези, в които има индивидуализъм, ред, подреденост и сигурност. През последните години някак си свикнахме да ги даваме за еталони. Така че, общо взето, имаме представа в собствената си глава къде искаме да отидем, но явно нямаме пътната карта, нямаме идеята как да достигнем до стандарта на скандинавските страни, да речем. Не говоря като финансово измерение, а като възможност за включване на гражданите в обществото, средата на сигурност на здравеопазване, на социални услуги. Ето такива неща ще ни накарат да се чувстваме, ако не по-щастливи, то поне по-малко нещастни.
- Доколко обаче е коректна една такава класация, при условие че щастието има различни измерения? За българина може да е едно, а за сомалиеца - нещо друго.
- Много е трудно да измерваме абстрактни категории като добро и зло, щастлив и нещастен, морално и неморално. Имаме инструментални, но и терминални ценности като кариерата, да речем. Те трудно се измерват, защото за едни кариерата е едно, за други - нещо съвсем различно. Така е и с щастието. Ако когато е било извършено проучването, участниците в него са били подбирани по един и същ признак, ако им е дадена предварително дефиницията за щастие, това е едно. Но ние нямаме тази самооценка, която да е достатъчно обективна. В нас го има андрешковското да гледаме на себе си като на нещо недостойно и непълноценно. Изобщо негативното мислене е черта от народопсихологията ни. Може би заради тази безпомощност ние не можем да се оттласкаме и да сме по-щастливи. Но пък самото проучване показва, че в годините сме станали с една идея по-щастливи. Може би това е единственото обективно в случая, когато измерваш една и съща категория във времето и виждаш промяната. Тук е въпрос не на количествен, а на качествен анализ какво точно се е променило. Трябва да се опитаме да мултиплицираме това във времето, за да можем да не сме на 96-о място, а да речем на 50-о. Което е много добре.
- На тази позиция са страни като Румъния, да речем.
- Не бива да се сравняваме с Румъния. Може би трябва да се сравняваме с други по-високи стандарти, по-добри еталони.
- Какви ценности обаче ни наложи 21-ви век? В доклада се посочва, че все пак се чувстваме по-щастливи в сравнение с няколко години назад.
- Съвременното общество търси удоволствията сега. Иска бързо удовлетворение на каквото и да е. Живеем във виртуален свят, в който информацията е на клик разстояние, колкото и да е непроверена, по-важното за нас е, че я има. Всичко е fast food, забързано. Дори вече любовните отношения се случват във виртуалното пространство. Материалното е признак на успех. Някак си живеем в общество, в което се измерва какво имаш, а не как си го постигнал. Нещата са бързи, кредитите са бързи, комуникацията е бърза. Тази забързаност прави невъзможно да усетиш процеса на случването. Постоянно излизат нов тип неща и още в момента на придобиването на нещо, то вече е остаряло. Това те кара да се чувстваш неуспешен и нещастен. Като добавим и усещането за несигурност, това неудовлетворение се засилва още повече.
- Как тогава да научим децата си да са щастливи и да се радват на малките неща, а не на материалното?
- За да можем да научим на нещо нашите деца, преди това би трябвало да го знаем самите ние. Много е трудно, защото ние сме учили във време, в което нещата са се случвали по един начин, а днес е съвсем различно. Има достатъчно много информация. Ако човек търси възможности, ако има цел да постигне едно или друго, ще намери пътя.
- Ще осъзнаем ли кое е ценно и че образованието е ценност?
- Всъщност ние нямаме добрите образци. Дължим на младото поколение добрите модели, които са се превърнали в успешни чрез образованието. Докато обаче говорим за купени книжки, купени дипломи, образованието ще е нещо, което може да бъде напазарувано, а не нещо, което можеш да придобиеш чрез труд. Може би навлизането на чужди фирми у нас донякъде доведе до това да се ценят образованието и чуждите езици, както и някои други умения. Има още какво да се желае в тази посока, но това е пътят. Но докато говорим за купени дипломи, много трудно ще задържаме деца в училище. Каквито и реформи да се случват, те ще бъдат като кръпка.
- Като училищен психолог как ще коментирате предложението да се спират социалните помощи за цяла година, ако детето не е в класната стая? Това би ли помогнало да върнем децата в училище?
- Детето в риск трябва да бъде в центъра на една система - здравеопазване, социални дейности, образование. То трябва да бъде центърът между тях и всички институции да работят в симбиоза. Виждаме обаче как една институция изземва функциите на друга, за да реши даден проблем. Така спираме помощите, които са инструмент на социалната система, за да обслужим нужди на образователната. Трябва да имаме различни видове инструменти. Проблемът при нас е, че търсим универсални решения. Ако лекуваме всички видове болести с едно лекарство, рискуваме дори да разболеем организма. Трябва да се мисли на ниво общност, група, индивид. Защото една затворена ромска общност в Сливен има едни нужди, във Варна обаче други. Може да имат нещо общо, но трябва да се изследва на терен.
Приобщаващата работа трябва да бъде обърната към индивида. Имаше много добра идея за мобилните групи, които тръгнаха да търсят децата на адрес. Но във времето някак си не се получи това партниране между различните институции. Това е само единият ъгъл на проблема. Въпросът е как ще се случи задържането. Ние можем да привлечем детето в училище, но след това трябва да трансформираме системата. Ако имате една заразена среда, извадите един болен човек и го излекувате, но след това го върнете отново в нея, той пак ще се разболее. Все едно да си поправяме колата, но да не ремонтираме пътищата.
Може да има различни причини за проблема. Семейството може да е бедно и детето трябва да работи или пък се налага да гледа по-малкото си братче или сестриче. Нужни са различни подходи. Трябва да превърнем образованието в желана ценност. Много млади хора не са длъжни да бъдат шофьори, но когато станат пълнолетни, веднага записват курсове, защото знаят, че това е важно за тях. Знаят, че така ще бъдат мобилни и ще се развиват. Ето върху такива неща трябва да помислим и да си кажем, че сме поставили основа, която трябва да развиваме напред.
Визитка:
Завършил е психология и е специализирал семейна терапия и организационна психология
Сертифициран кризисен психолог с опит при оказване на психосоциална помощ при кризи и екстремни ситуации Притежава повече от 10-годишен опит в психологическото консултиране на деца и семейства. Разработвал и провеждал училище за родители и тренинги за управление на гнева
Провел е научни изследвания, посветени на професионалния стрес и влиянието му върху соматичното и психичното здраве
Интервю на Яна Йорданова, "Монитор"
Няма коментари:
Публикуване на коментар