"Колко дявола могат да се поберат на върха на една игла?"
Този въпрос е измъчвал векове наред много от християнските мислители, но и до днес все още няма задоволителен отговор.
Колко пари са нужни на една партия, за да съществува и функционира нормално в политическата система на една демократична държава? Очевидно и този въпрос няма скоро да намери отговор, поне в България.
Темата за партийните субсидии е поставена и обсъдена задълбочено за първи път през 2001 година. Депутатът от ДПС Йордан Цонев, който е пряк участник в тези дебати, припомни хронологията. „Тогава се започна с 1 лв. на глас, но се оставиха възможностите за финансиране, извън бюджета. Постепенно с течение на годините през 2004 г. се прие 1% от минималната работна заплата и след това, когато се случи добрият растеж в икономиката през годините 2004-2008-а бяха направени още две стъпки, за да се стигне до 12 лв., което беше финансирането, когато ГЕРБ дойде на власт“.
След мутренските времена през 90-те години на миналия век, българското общество и политическата класа узряха за идеята, че е по-добре политическите партии да се финансират от държавния бюджет, отколкото от всевъзможни съмнителни бизнес и силови групировки с непочтени интереси. Да, тогава беше оставена и възможност на партиите да се дофинансират от собствена стопанска дейност, като под това се разбираше издателска, да речем. Само че понеже дребният тарикатлък е дълбоко вкоренен в нашенската народопсихология, повечето партии превърнаха дадените им от държавата за политическа дейност клубове в кръчми и кафенета, и започнаха да печелят от тях. Реално погледнато по това време вече беше значително попресъхнал първоначалният ентусиазъм за възраждане на стари партии и създаване на нови - свръхполитизирането на хората беше преминало своя пик и клонеше към апатия. Така че партиите вече нямаха толкова активисти, които да се събират в кварталните клубове. Затова и повечето от тези помещения им бяха отнети, а стопанската дейност на политическите субекти забранена. Но пък държавната субсидия беше увеличена и позволяваше на политическите партии да развиват дейността си и да провеждат предизборните си кампании.
Първият популистки ход в тази посока беше направен от ГЕРБ, след като дойде на власт през 2009 година. Тогава партийната субсидия беше намалена от 12 на 11 лева за реален глас. По онова време ГЕРБ все още не беше натрупала милионите в банковите си сметки и имаше нужда от пари. Така че с този ход хем вълкът беше сит, хем агнето цяло. Хем народният човек Бойко Борисов целия в бяло, хем обществото доволно.
В по-ранните си премиерски години Борисов предприе и други популистки ходове - върхът беше, когато оряза представителните разходи на министрите и обяви, че можели да си черпят гостите с кафе и от машината в коридора. Та в контекста на всичко това не би трябвало да е изненада внезапното желание на Борисов да намалява партийните субсидии на 1 лев. Евроизборите криво-ляво минаха, но наближават местните и премиерът продължава да обикаля с джипа страната. Трябва лична харизма, народняшки лафове... Трябва да се компенсира по някакъв начин изборната машина на Цветанов, да се изчисти имиджа на ГЕРБ...
Едни твърдят, че едното левче ще омаломощи по-малките партии, че така с лека ръка се подкопават устоите на демокрацията у нас. Други пък питат, какви са тези партии дето себе си не могат да се издържат от членски внос, а искат да управляват държавата? Пък и всички знаем, че парите за политиците не са само от партийните субсидии, а текат и по съвсем други канали – през обществените поръчки, през усвояването на големите европроекти, през шуробаджанашкия бизнес. Разбира се, това се отнася предимно за управляващите, ама управляващи бяха и БСП, и ДПС, и реформатори, и патриоти, и какви ли още не. Така че на ГЕРБ днес субсидия не им е необходима. А утре - ще видим.
Всъщност, донякъде е прав Йордан Цонев. Така или иначе, въпросът за партийните субсидии вече е отворен и нека всяка политическа формация да представи разчети колко средства са й нужни годишно, за да развива нормално дейността си, да издържа партийния си апарат, да обучава кадрите си и да проведе предизборна кампания. На базата на тези разчети най-после ще се види каква е оптималната сума, от която партийците имат нужда и за какво ще я харчат.
Само че дайте да се разберем - кой ще пресече онези мътни парични канали от поръчките, от партийния бизнес, от "нашите" фирми, от пунта мари и т.н.?
В крайна сметка, когато стане ясно колко пари трябват на една българска партия, за да функционира и развива дейността си нормално, тогава може би и теолозите ще успеят да отговорят на въпроса: "Колко дявола могат да се поберат на върха на една игла?"
Няма коментари:
Публикуване на коментар