- Господин Брегович, българите сме щастливци, защото можем често да се радваме на концертите ви. Предполагам вече добре познавате нашата публика – какъв профил бихте й направили?
- Ако трябва да си представя как изглежда моята публика, може би феновете ми са млади и любопитни. Такива, на които не им трябват инструкции от телевизията или Youtube, за да харесват и слушат някого. Сами си намират музиката и дори може да открият по-добри композитори и от мен. Може би това е моята българска публика!
- Какво всъщност е музиката за вас?
- О, музиката е това, което правя, за да живея. Тя е една и единствена. Във висшето си образование бях обучаван да уча малките деца на философията на марксизма, но избягах от тази действителност още през последната си година в университета. Така че музиката е единственото, което някога съм правил. Аз съм истински щастливец, че работата ми е толкова забавна. Не мисля, че да уча деца на марксизъм можеше да е толкова забавно, колкото музиката. Така че съм и благодарен, че ми е дала живот, пълен с толкова радост.
- Работите ли по нещо ново в момента?
- Проектът ми „Три писма от Сараево“ беше разделен на две части. Първата – с песни, която излезе през 2017-та и в която съм включил някои от любимите ми артисти евреи, християни и мюсюлмани. А втората част е концерт за три цигулки – християните, които свирят на класически инструмент, евреите с техния клезмер и мюсюлманите - с ориенталска цигулка. Та това е концерт, който ще бъде издаден може би следващата година. Може би знаете, че аз не снимам видеа, не свиря по телевизията, а единствено пътувам по цял свят, за да представям лично музиката си. Така ми отнема по три-четири години, за да обиколя света и да представя нов запис. Това ще правя и с „Три писма от Сараево“ в следващите 3-4 години.
- В един период пишехте много и от най-висок клас филмова музика. Какво се случва с това ваше занимание?
- Толкова време мина, откакто не правя филмова музика. Имах такъв период, по време на войната в Сараево, когато пишех много за киното. Бях избягал във Франция и това беше единствената работа, която ми бяха предложили, защото преди войната имах златен запис в повече от 15 страни със саундрака на „Циганско време“ на Костурица. Така че в моята биография писането на саундтраци е само по време на войната, между 1992 и 1996-7. Но вече не се занимавам с това, първо, защото не се смятам за добър филмов композитор. Музиката ми е твърде мелодична и същевременно твърде агресивна и много малко илюстративна за индустрията.
- Не мога да не попитам и какво помните от Иги Поп, с когото работихте по саундтрака на "Аризонска мечта"?
- Той е много готин тип. Бяхме в Ню Йорк, за да запишем едно прослушване, а продукцията беше публикувала в New York Times анонс, че ще правим кастинг за филма. И Иги дойде да участва на майтап. Изпя God Bless America (“Бог да благослови Америка“) с една тиква на главата. Разбира се, това не влезе във филма, но всички започнаха да ни навиват да направим нещо заедно. Тогава Иги ми каза, че пиел кафе всяка сутрин в едно кафене, където имало сръбски сервитьор. Сутринта преди да дойде на прослушването попитал сервитьора какво мисли за Брегович и той му казал „Брегович е бог“. Много се посмяхме на това.
- Как срещнахте Костурица? Какво ви вдъхнови да започнете да работите заедно?
- Когато направих първия си филм с Кустурица – "Циганско време", бях най-голямата рок звезда в родината си. Затова единственият мотив да напиша музиката за този филм беше голямото ми приятелство с Костурица. Знаете, рок звездите не правят музика за филми – не носи достатъчно нито пари, нито слава. Прави се само заради приятелство. Така че първият ми саундтрак е написан заради приятелство.
- Отдавна се доверявате на българските народни певици. От години пътувате със сестри Радкови. Как ще опишете българските гласове и защо работите именно с българки певици?
- Срещнах сестри Радкови по време на записите на Underground. Тогава снимахме в София. Така че поканих певици от този ваш национален хор... (б.а. „Филип Кутев“) да дойдат за снимките. От тогава, това са вече 25 години, български певици пеят в моя оркестър. Те са нещо, почти невъзможно да копираш. Дали си българин и си роден с този „влудяващ“ глас, или не си, ти не можеш да копираш уникалното пеене на всяка от тях. Всъщност заради това не мога да ги сменя, дори и да искам. Но аз обичам да работя и да пътува с тях.
- Доколко местоживеенето и културата на страната ви определиха музиката ви?
- Не може да се каже, че има много оригиналност в нашата музика. Заобиколени сме от много по-големи и силни музикални традиции – Италия, Унгария, Румъния, България, Гърция, Албания. Нашата музика е едно претопяване и смесване на тези силни влияния наоколо. Аз започнах със свиренето, обикаляйки по барове и кафани, когато бях на 15 години. Като станах на 17, започнах да свиря по стриптийз барове. Много рано започнах да свиря професионално и моят вкус е по-скоро вкусът на средната класа – моят баща беше военен, а майка ми – продавачка. В мен беше възпитан вкусът на средната класа, който няма как да не включва в себе си и фолк музиката.
- Родом сте от Сараево, как ужасната война промени вашия живот? Сънародниците ви казват, че няма човек, който да не е повлиян от нея.
- Промени го към новото. За късмет бях в Париж, когато започнаха бомбардировките и не бях в Сараево. Така че се наложи да започна от нулата. Знаете, като си роден в малка култура, е трудно да си самоуверен на такова място. Но без това изгнание, без тази дистанция от моята култура, нямаше да изградя точно тази самоувереност и да започна да използвам традиционната ни музика като отправна точка. Ако погледнете и в исторически план голяма част от музикалната история е написана от автори, попаднали в изгнание и може би това е и моят случай.
- Преживяхте този ужас, а като че ли народът ви е по-усмихнат и оптимистичен от българите.
- И двете страни сме на тази ужасна гранична просека между католици, източноправославни и мюсюлмани, 500 години под турско робство, така че не е само комунизмът, който може да обвиним за най-трудните си моменти и черти. Фактът че сме гранични – това прави съдбата ни трудна.
- Отдал сте се на музиката от съвсем малък. Но спомняте ли си първите пари, изкарани със свирене и какво направихте с тях?
- Разбира се че си спомням. Когато занесох вкъщи първите си пари от участие баща ми ми заяви: „Надявам се, че не възнамеряваш да се занимаваш с тази работа за цигани!“ Но ето, аз все още упражнявам професията на циганите.
- Дъщерите ви днес интересуват ли се от музика? Имат ли талант, заложен им генетично?
- Не, не мисля, че дъщерите ми ще се замесят с музика. Разбира се, те ходеха на балет и на уроци по музика, защото бяха принудени да го правят и аз вярвам, че е добре децата да учат музика. Но не мисля, че някога моите деца ще се занимават професионално с музика.
ВИЗИТКА
- Горан Брегович е роден на 22 март 1950 г. в Босна и Херцеговина
- През 1974 г. основава култовата югославска рок банда „Биело дугме“
- В края на 80-те прекратява сценичните си изяви за повече от 10 години и се пренасочва към писане на музика, дълбоко повлияна от етностила
- Известен е и с филмовата си музика. Първият саундтрак, който написва, е към филма на Емир Костурица - „Циганско време“, след което пише музиката и за неговите Underground и „Аризонска мечта“. Приключва с този период от живота си през 2002 г.
- В средата на 90-те основава своя „Оркестър за сватби и погребения“, с които свири и до днес, като неразделна част от него са българските народни певици сестри Радкови
- През 2017-а издаде проекта си „Три писма от Сараево“ (Анимато Мюзик/Universal Music Group), с който проповядва мир между трите религии в Босна – християнство, юдаизъм и ислям
- В България е изнесъл няколко големи и десетки по-малки концерти, като престои да направи турне из страната, стартирайки на 4 октомври във Варна, 5-ти – Велико Търново, за да завърши на 6 октомври в зала 1 на НДК в София.
Интервю на Иваничка Кючукова, "Монитор"
Няма коментари:
Публикуване на коментар