В интервю за "Взгляд" Сергей Лавров говори за периода, когато се е срамувал от случващото се в страната - по време на разпада на СССР.
Тогава Министерството на външните работи на Съюза, а след това и руското Министерство на външните работи от времето на Елцин направи всичко, за да угоди на "западните партньори". Един от министрите от онези години смяташе, че Русия няма национални интереси. Страната обаче научи много полезен урок от дипломатическата отстъпчивост от онези години.
Ясно е, че преди разпадането на СССР Лавров не е бил сред хората, които определят външната политика на страната. Но той, като член на ръководството на Министерството на външните работи, отблизо е можел да наблюдава как СССР прави отстъпки по най-различни въпроси.
Въпреки че дипломатите винаги зависят от политиката, разработена от Кремъл от първо лице, именно в края на 80-те и началото на 90-те години произволът на Горбачов и Шеварнадзе, стана страховит.
Не само двустранните преговори, било то с американците или с германците (за обединението на Германия), но и цялата външна политика на СССР придобиха характер на капитулация. Не, думите все още бяха изговорени правилно, а и самото външно министерство се опита да направи всичко възможно, за да защити националните си интереси, само че разбирането за националните интереси на дипломатите и политическото ръководство се разминаваха все повече и повече. СССР предаде всичко - първо Източна Европа и Източна Германия, после Африка, след това (особено след началото на „Пустинната буря“) и Арабския свят.
Външната политика се оказа заложник на вътрешната, загуби все повече и повече контрол не само върху хода на реформите, но и над състоянието на нещата в съюзните републики и страната като цяло. Горбачов все по-често използва международните дела като инструмент за поддържане на властта в страната. Централният апарат на Министерството на външните работи наблюдава с отвращение и ужас случващото се, неспособен да промени нищо.
Когато Лавров говори за срам заради поведението на "цяла поредица от известни хора", става ясно, че той има предвид не само Горбачов и Шеварнадзе, но и Вадим Бакатин, който става началник на КГБ след август 1991 г. и през декември предаде документи за подслушвателни устройства на американците в посолството на САЩ в Москва. Специалните служби и външното министерство винаги работят ръка за ръка и затова предателството в редиците на един от тях винаги удря "съюзниците".
Но „най-веселото“ започна през 1992 г.: Ако преди това най-вече бихте могли да се срамувате от непублични изявления и действия на висши служители (за това как те не заемат позиция в преговорите), с разпадането на СССР и публичните изявления понякога започват да предизвикват усещане за парещ срам.
През 1992 г. един от руските министри публично в Токио говори за възможността да бъдат прехвърлени и четирите Южни Курилски острова на Япония. В международните организации СССР загуби собствена позиция и инициатива, почти автоматично подкрепяйки западните предложения.
Бившият вече американският президент Никсън си спомня как тогавашният външен министър Андрей Козирев му е казал в Москва, че Русия няма национални интереси, а само общочовешки. Отделна тема е как Борис Елцин е действал на международната арена. След като премина от борбата за власт в страната в международната политика, а Примаков дойде в Министерството на външните работи, поведението му започна да се променя, Елцин стана по-малко отстъпчив. Но преди това той успя да каже много.
Както например в известната реч през юли 1992 г. в Конгреса на САЩ. Тази реч беше преизпълнена от радостта, че „комунистическият идол, който сееше социален раздор, враждебност и несравнима жестокост навсякъде по земята, който вдъхва страх в човешката общност, се срива“. Тогава Елцин говори за руската външна политика така:
„Русия приведе практическата си политика към редица страни в съответствие с тържествените декларации от последните години. Спряхме доставките на оръжие за Афганистан, където хиляди руски граждани и афганистанци загинаха в безсмислено военно приключение. Лишен от външни опори, марионетният режим в Афганистан се срина ...
И Русия веднъж завинаги отхвърли практиката на двойни стандарти във външната политика. Нямаме намерение да лъжем повече нашите партньори за преговори, нито руския, нито американския, нито който и друг народ. Тази практика приключи завинаги. Това се отнася за експерименти с бактериологични оръжия и вече известни факти за американските военнопленници, корейския Боинг и много други. Този списък може да бъде продължен. Архивите на КГБ и бившия Централен комитет на КПСС се отварят. Освен това приканваме САЩ и други държави да си сътрудничат при разследването на тези тъмни страници на бившата империя ... "
Сега подобни речи се обясняват с наивността на демократите и реформаторите, които победиха в Русия. Така че, те така искрено вярваха, че "всички хора са братя" и че само комунизмът пречи на нашето приятелство и любов със Запада, че малко прекалиха. Но това е примитивна лъжа, защото много хора, както на висши длъжности, така и обикновени, изпитваха тогава дълбоко чувство на срам заради случващото се с родината. За това, което Елцин и Козирев казват и правят.
Защото те разбираха, че такова поведение ще бъде възприето от Запада като капитулация, като слабост, като признание за тяхното подчинение. И следователно това ще доведе само до засилен натиск върху Русия, до факта, че никой няма да се съобразява с нея, интересите й няма да бъдат зачитани за нищо. Национално унижение - това преживяха мнозина в Русия тогава. Някои от тях вярваха, че всичко е загубено и Русия няма бъдеще. Но мнозина вярваха, че страната и хората ще се свестят, ще съберат силите си и ще върнат времената, когато не би трябвало да се срамуваме от страната си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар