Когато животът е в опасност, цялата система на социалната йерархия се срива. Моят лекар, медицинска сестра, хлебар изведнъж стават безкрайно по-важни за моето оцеляване от моя народен представител или банкер. Телевизията, която е арбитър на социалната елегантност, свидетелства за това. Както ми каза едно познато момченце:
“Когато порасна, ще стана лекар!
- За да лекуваш болните?
- Не. За да ме дават по телевизията!”
Шофьорите на камиони и сметосъбирачите най-сетне са признати за важни действащи лица. Какво би станало по време на пандемия, ако сметосъбирачът се възползва от правото си да се оттегли, както пощальонът? Ужас! Мисълта, че кофите за боклук три месеца няма да бъдат изхвърляни ни изпълва с ужас. Изведнъж социалната полезност на моя сметосъбирач изглежда много голяма. Това е реваншът на невидимите: вече виждаме само тях.
В Средновековието, от 26 до 28 декември, съществувал Празник на лудите (или Празник на невинните). Най-смиреният бил избиран за “папа на лудите”. Или най-глупавият. На фона на трагедия, а не на безумие, коронавирусът е Празник на лудите в модерни времена. Краят на пандемията ще бъде краят на кошмара, което е добре, но и краят на Празника на лудите, което е жалко.
Същото сътресение и в икономиката…
… където съществуват задължителни и неприкосновени закони. Но всъщност те са такива, само ако приемем като предварително условие абсолютното превъзходство на икономиката над всяка друга човешка дейност. Когато това превъзходство бъде поставено под въпрос, цялата конструкция се срива, всички тези абсолюти стават относителни. Общество, основано на икономиката на дарението, не се подчинява на същите правила като обществото, основано на лихвения заем.
В името на превъзходството на религиозното над здравеопазването и икономиката, ортодоксалните евреи в Меа Шарим, в сърцето на Йерусалим, отхвърлиха ограничителните мерки, приети от израелското правителство. В нашите свръхсветски общества обаче имаме право, въпреки карантината, да разхождаме кучето си всеки ден, но не и да участваме в религиозна служба.
Бяхме щастливи, без да го знаем
Уханието на кроасан в сутрешното бистро и дори вкусът на яйцата с майонеза в столовата, безцелното разглеждане на рафтовете в книжарницата по пътя, импровизираният разговор във влака с непознат и последвалото ръкостискане, трябваше бедствието да ни лиши от тях, за да разпознаем тези малки блаженства: това беше преди три месеца! цяла вечност!
Франция е почти напълно “уелбекизирана”
От друга страна, карантината подчертава всеобхватния характер на туризма в нашия живот и умове. Това не е от днес; от години телевизионните предавания приличат на бюлетини на хотелиерския профсъюз. Главните готвачи превзеха главната роля, почти наравно с лекарите. По-парлив от броя на скоротечно починалите, който доминира в новините, е следният въпрос: ще ходим ли на плаж това лято? А ако отложим лятото за следващата есен?
Няма спор, че туризмът е добър за нашия търговски баланс. Че заменя нашата търговия, индустрия, изящни изкуства е едновременно катастрофа и унижение. Една велика нация не може да живее от туризма, т.е. да се държи като екскурзовод и просяк. Когато един народ не успява да си представи бъдещето другояче, освен като търговска експлоатация на миналото, значи той вече не вярва в своето настояще, т.е. в самия себе си. Франция е почти напълно “уелбекизирана” страна (Етиен Гернел).
Франция стана второстепенна страна
Доказателството са Айфеловата кула и Мон Сен Мишел. Разбира се, ние вече го знаехме, но коронавирусът ни забранява да се правим, че не знаем. Дали случайно САЩ, Китай, Русия, Германия са разчитали на туризма, за да развият своята сила? Не, разбира се, най-много, за да вържат края на месеца. В навечерието на коронавируса, отбеляза наскоро Никола Бавре, Франция се колебаеше между индустриалния си гений и средиземноморския тропизъм. Опасявам се, че ако не направим нищо, за да обърнем тази тенденция, последните събития окончателно ще ни тласнат към плажа. О! Разбира се, ние ще го направим с тази предвзетост, която често ни е служела като параван. “Просяк, но управител на канче”, казва Анри Мишо. Но дрипав все пак.
От половин век Франция непрекъснато губи почва в икономиката, дипломацията, военната област. Още малко и събитията ще решават вместо нас. Ние ще останем в очакване на богатите си посетители. Ще загубим първо независимостта, а после и ризата си.
Последна дума
Всички перспективи, които коронавирусът разкрива, са много мрачни. Тази есен можем да се окажем с нова вълна на тази чума, голяма икономическа криза и последователни фалити и безработица, без да броим сушата на север от Лоара, бунтовете в предградията и най-посредствената политическа класа в нашата история.
Защо си мисля толкова много за Шарл дьо Гол от началото на карантината? Защото той беше самия себе си, т.е. най-великият човек в тази история, само при изключителни обстоятелства, когато буржоазията капитулира, интелектуалците изключват, но народът остава на разположение за онзи, който го призове да надмине себе си: да преодолее епидемията, да преструктурира икономиката според критерия за социална полезност, да съживи и модернизира индустриалния апарат, да върне на училището амбицията за високи постижения, а на Европа амбицията за суверенитет. Нищо от това не е невъзможно. Но ще успеем да го постигнем само с един инструмент, с който народът разполага: свещеният съюз. Не на политиците, а на цялата нация. Кой ще успее да я призове да се надигне?
Заради “прекомерността на моите години”*, както казва Шатобриан, надявам се да ми простят този малко тържествен език. Ние сме в критична точка. Винаги съм мислeл с Бернанос, че оптимизмът е добродетелта на глупаците и че единствената надежда, която може да си позволи прозорливият патриот, е преодоляното отчаяние.
Жак Жюлиар, “Фигаро”, превод от френски: Галя Дачкова, Glasove.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар