В началото на кризата с Covid-19 Анри Гено, бивш съветник на президента Никола Саркози, беше един от първите, признали сериозността на епидемията и необходимостта да бъдат защитени най-слабите.
Днес обаче той изобличава провеждането на “политика на страха”, която би могла да причини повече жертви от епидемията.
- Вие бяхте един от първите, които казаха, че тази епидемия е сериозна. Днес смятате, че най-опасното не е епидемията, а страхът, който я съпътства. Променихте ли си мнението?
- Когато възникна този въпрос, се възмутих, че някой би могъл да каже, че тази инфекция не е сериозна, тъй като са заплашени от смърт само крехките, по-възрастните хора, тези, които страдат от хронични заболявания. Това отношение впрочем продължи от началото на епидемията, когато не бяха взети никакви мерки да бъдат защитени старческите домове и дори не брояха мъртвите там. Не съм си променил мнението. Но от няколко седмици много от онези, за които това не беше сериозно, се разхождат из телевизионните предавания, за да известят апокалипсиса. Това е непоносимо.
- Смятате, че сега се преувеличава сериозността на епидемията?
- Беше създаден и подхранван такъв страх, че сега възрастните хора се страхуват повече от този коронавирус, отколкото от болестта на Алцхаймер, която причинява 220 хил. нови случая във Франция всяка година. В болестната атмосфера, която се поддържа, човек има чувството, че вече се умира само от Covid, докато ракът и сърдечно-съдовите заболявания, взети заедно, всяка година убиват 300 хил. души във Франция. Представете си, че ги броим всяка вечер по всички медии, обявявайки какво трябва да направи всеки един, за да намалеят тези цифри. Сама по-себе си тази епидемия, колкото и да е сериозна, не е най-ужасната здравна катастрофа в нашата история. По нищо не може да се сравни с черната чума, която през ХIV век е убила между една трета и половината европейско население, нито с испанския грип през 1918 г., който е убил най-малко 30 млн. души по целия свят.
- Има ли политика на страха?
- Да. И тя е безпрецедентна. Нито една здравна катастрофа в историята не е предизвикала затварянето на половината световното население. И може би накрая тя ще причини повече жертви, отколкото епидемията. Във всеки случай, тя може да разруши нашите общества, живот, свободи.
- Как се стигна дотук?
- Това е история, стара като човечеството: едно от най-ефективните средства населението да се държи в подчинение е страхът. Колкото повече се страхува населението, толкова то е по-готово да се съгласи да бъде закриляно. Закрилниците могат да имат най-добрите или най-лошите намерения на света. Но, във всички случаи, не трябва да пренебрегваме едно невинаги осъзнавано психологическо измерение, а именно насладата, която може да достави чувството за почти неограничена власт над другите. Хората се страхуваха достатъчно от болестта, за да приемат пълната карантина. Но, за да продължи тази нечувана ситуация, трябваше да има още повече страх, тъй като затварянето ставаше все по-непоносимо.
- Но не е ли спасителен този страх на фона на епидемията?
- Проблемът със страха е, че когато стане твърде голям, той става неконтролируем. Човек, обзет от панически страх, вече изобщо не се контролира, наплашената тълпа - също. Тогава става максимален рискът мерките за сигурност, които трябва да отговорят на този панически страх, да се превърнат в луда машина, отваряща пътя към диктатура, в случая хигиенната диктатура, която е също толкова опасна, колкото и всички други форми на диктатура. В момента виждаме със страха от вдигането на карантината как примката на неконтролируемия страх се затяга около обществото и държавните власти: за да бъдат “дисциплинирани”, хората трябва да продължат да се страхуват, но ако се страхуват, те не изпращат децата си на училище и образователната катастрофа, защото това е катастрофа, се задълбочава.
- За мнозина карантината беше успех…
- Може би, но днес никой не може да каже до каква степен беше полезна пълната карантина. Твърде рано е да се прави равносметка. Изумително е да прочетеш в официален доклад твърдението, че днес познаваме по-добре вторичните ефекти от пълната карантина. Дори само защото на този етап е невъзможно да се разграничи ефекта от карантината от другите здравни мерки, приети в различни страни. Това, което е очевидно, е, че днес няма никаква положителна взаимовръзка между динамиката на епидемията и степените или отсъствието на карантина в отделните страни и още по-малко между стимулиращата карантина, практикувана в повечето страни, и репресивната карантина, както във Франция или Италия, с абсурдната и унизителна система на декларациите за излизане. Разбира се, винаги можем да твърдим, че Швеция се справя по-добре от нас без карантина, защото шведът е по-добър гражданин от французина. Но може ли да се управлява с презрение?
- Според вас не трябваше да се налага карантина?
- Не е дошъл моментът да поправяме историята. Само казвам, че едва в следващите години ще видим последиците върху смъртността и здравословното състояние на населението, например, върху децата от много бедни семейства, чието единствено балансирано хранене през деня е това в училищната столова; върху развитието на патологиите на хората, които са засегнати от тежки хронични заболявания и чиито хирургически операции бяха отложени, прекъснатите лечения, защото пациентите се страхуваха да не бъдат заразени, отивайки в болницата или чието здравословно състояние страда от обездвижването. Трябва да измерим и последствията върху психологическото, дори психиатричното състояние на много хора, което тревожи психиатрите и понякога има сериозни здравословни последици. Да не говорим за социалните и икономически последствия, които ще навредят сериозно на живота на много хора.
- Трябва ли обаче да изоставим всяка предпазливост?
- Не, разбира се, но за каква предпазливост говорим? Тази, която е в абсурдните списъци със здравни норми, които правителството е написало за всички сектори на дейност с оглед на излизането от карантината, което всъщност не е такова и с които всеки държавен служител се стреми да се предпази от риска от съдебно преследване? Философията на тези списъци с норми е нулевият здравен риск, който всички знаят, че е недостижим.
- Не трябва ли вече да прилагаме принципа на предпазливостта?
- Принципът на предпазливостта, който не беше приложен, когато все още беше възможно да се попречи на идването на вируса, сега не може да оправдае факта, че никога няма да се върнем към нормалния живот. СЗО обявява, че вирусът може никога да не изчезне, генералният секретар на ООН заявява, че ваксината е условието за връщането към, цитирам, “почти нормален живот”, а не “нормален живот”, размахват призрака на втора и може би трета вълна, което би оправдало една нова карантина. Така че ако приложим принципа на нулевия риск, задълго ще живеем в странен свят живот, който вече няма да е живот. Докога няма да се ръкуваме и няма да виждаме лицето на другия? Това ми напомня за онзи американски милиардер, Хауърд Хюз, който се затворил напълно през последните десет години от живота си, защото имал фобия от микроби. Живот на вампир от страх да не умре. Това ли е животът, който няма да е същият като преди? В такъв случай, добре дошли в страната на зомбитата. Но струва ли си да се живее този беден, нещастен живот?
- Не трябва ли да почакаме поне ваксината?
- Една поразителна статия в “Ню йорк Таймс” наскоро показа, че ако се осланяме на опита и ако спазваме всички процедури, най-реалистичната вероятност да има достъпна ваксина за целия свят, е някъде около 2034 година. Облекчавайки всички възможни ограничения и залагайки на най-бързото откритие на ваксина в историята, бихме могли като по чудо да се надяваме тя да е на разположение до две години. Значи хигиенната диктатура, животът, който вече не е живот, ще трае две години? Десет години? Завинаги? А лечение? Виждайки как върви дебатът за хидроксихлорохина, не сме големи оптимисти в краткосрочен план, а трябва спешно да излезем от тази смъртоносна ситуация, вземайки всички необходими предпазни мерки за хората в риск. В противен случай, докога ще приемаме лишаването от всички наши свободи?
- Не е ли ролята на политиката да излезе извън обичайните правила в случай на криза?
- Не подкрепям превръщането на правата на човека в религия, но има граници на поносимост при посегателството към основните свободи. Потъпкана е свободата да отиваме и да се връщаме, правото на нормален семеен живот, правото на личен живот, свободата на вероизповеданието, медицинската тайна, правото на труд, равенството пред публичните услуги, свободата на търговията и дори свободата да купуваме това, което искаме. Извънредното положение е законно, но то трябва да бъде пропорционално на целта и ограничено във времето. Там вече няма нито една от тези граници. Когато е издадена забрана да напускаме дома си в продължение на два месеца, за да се предотврати задръстването на болниците, и когато след това се размахва заплахата от втора вълна, на която може да се противодейства само чрез карантина, това вече е неприемливо. Трябва да спрат да говорят на гражданите като на деца или на роби. Гражданите трябва да бъдат убедени, възможно най-бързо трябва да спре царуването на инфантилизацията, произвола и изкушението от надзираващо общество.
- Не е ли прогрес това, че днес поставяме човека над икономиката?
- Поставянето на здравето над печалбите е морален императив. Но разрушаването на икономиката не означава, че се поставя човека на първо място, а че се жертва. Забравихме ли кризата от 30-те г., която доведе Хитлер на власт в Германия? Резултатът - 60 млн. мъртви. Международната организация на труда обяви, че 1,6 млрд. души по света могат да бъдат лишени от препитание през следващите месеци. Когато се вземат решения, които могат да имат такива последствия, е безотговорно, да не кажа престъпно, да не се претегля “за” и “против”.
Анри Гено
Александър Девекио, “Фигаро”, превод: Галя Дачкова, Glasove.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар