- Вярваме, че светът скоро ще забрави страховете си, макар че епидемиите винаги са съпровождали човечеството, неминуемо светът ще е друг след пандемията от COVID-19. Как го виждате вие, като историк, проф. Баева?
- Да, аз също съм убедена, че след известно време ние заедно със света ще забравим страховете си от Ковид-19. Доскоро мислех, че това време аха-аха ще настъпи, но сега вече не съм толкова оптимистично настроена. Защото никой не може да каже дали след настоящата вълна няма да дойде следваща. Но каквато и да е упоритостта на вируса, той ще отмине, както е ставало с всички епидемии в дългата история на човечеството. Разликата между старите епидемии и днешната е в нашата реакция. В миналото хората са смятали, че епидемиите са Божие наказание за греховете на хората, затова след всяка от тях са се замисляли как трябва да живеят и са се опитвали да се върнат към морала. До следващата епидемия. Днес вярата, че науката и медицината ни защитават от всички нещастия е толкова голяма, че в началото никой не искаше да повярва, че един вирус може да разтърси света: Та как така, нали сме господари на природата?
Е, оказа се, че и най-модерната медицина не може да се пребори с всичко. Особено като имаме предвид, че у нас и в повечето развити държави болниците вече са част от пазарната икономика и от тях се очаква първо да печелят, а след това да се борят за здравето на всички хора, а не само на платежоспособните. Пазарният императив в развития свят се оказа ахилесовата ни пета в сравнение с класическия подход към медицината, който все още господства в Азия. Затова там почти преодоляха вируса, а ние още се борим с него. По-важното обаче е, че за пореден път се видя, че природата е по-силна от нас. И може би е време да се смирим пред природата и да започнем да се съобразяваме с нея, вместо да очакваме тя безмълвно да ни се подчинява.
Заради всичко това се надявам, че светът след Ковид-19 ще бъде по-мъдър, по-чувствителен към обикновените хора, че ще станем по-съпричастни към страданието на другите и ще се опитаме да се сдобрим с природата. А най-вече ми се иска по-често да оставяме настрана техниката и да се върнем към прякото общуване между хората. През тази година ние в образователната система се убедихме, че компютрите и телефоните не могат да заменят общуването преподавател/студент (учител/ученик), че знанието не е само факти и мъртва материя, а е жив процес на размяна на знания. Тази моя надежда е съпроводена с вярата в едно по-добро, сиреч по-човешко бъдеще.
Що се отнася до света, той трудно ще преодолее нарастващите конфликти между държавите. Те стават все повече и по-ожесточени, а политиците и военните са все по-склонни да се хващат за оръжието, вместо да преговарят и търсят компромиси. За съжаление тенденцията към преструктуриране на световния ред продължава, а пренареждането на световните сили винаги е съпроводено с конфликти.
- Как е при нас, българите? И какъв е пътят на развитието? И какво ще стане точно с тази криза, поредната? Вирусите мутират, а обществото? Ще продължим ли да се занимаваме с досиетата на ДС, примерно?
- При нас, българите, епидемията и последвалата я криза показаха колко крехко е било равновесието, постигнато при трайното, вече десетилетно управление на Бойко Борисов. Дълго време министър-председателят, който беше започнал да изглежда вечен (почти като Тодор Живков), разчиташе на т.нар. стабилна нестабилност – бързо следващи един след друг скандали, като всеки следващ захлупва предишния и хората го забравят. Бързата и гъвкава реакция на Борисов също много му помагаше. Но натрупването на кризите, както и арогантността, характерна за всяка дългогодишна власт, си казаха думата. И протестите избухнаха въпреки епидемията – с други думи, гневът победи страха.
Накъде еволюираме? Като гледам нарастващата вяра на българите в най-различни теории за заговора – че вирусът е биологично оръжие (пуснато кой знае от кого, защото няма незасегната страна), за да ни унищожат, за чиповете с ваксините, чрез които ще ни командват (като в антиутопия), склонна съм да мисля, че нашата еволюция върви към отказ от реализма и обръщане към суеверието и мистицизма. Тя е още един признак за дълбока криза в отношенията власт – общество и то не само в България, а в цял свят. Когато хората престават да вярват в избраните от самите тях правителства, под въпрос е поставена цялата система, сиреч демокрацията.
В светлината на тези тенденции, сагата с досиетата на ДС все повече губи потенциала си да влияе на обществото. Да, и в някои плакати от протестите имаше подобни искания, включително и за лустрация, но какъв ефект може да има една лустрация три десетилетия след разпускането на ДС? Та нали повечето служители и сътрудници на ДС вече или са в отвъдното, или отдавна са пенсионери.
Днешните проблеми са други и те трябва да попаднат във фокуса на обществото – корупцията, злоупотребите с власт, дълбокото социално разслоение. Имаме нужда обществото да си върне контрола върху развитието на държавата. Но преди това хората трябва да разберат каква промяна искат. Надявам се, тя да е към по-голяма справедливост и съпричастност, към преодоляване на наивната вяра в хубавите думи и обещания, да се излекуват от сляпата вяра в поредния Спасител. Давам си сметка колко трудна е тази задача при нарастващото недоверие към всички и всичко.
- Глобализация носи предизвикателства и промени. Какво трябва да се прави?
- За хубаво или лошо глобализацията няма да спре. През 90-те години мислехме, че тя ни носи само добро – свобода за пътуване, достъп до стоки и до работа. Сега виждаме и лошите ѝ последици – една от които е и голямата скорост, с която един вирус може да се разпространи из целия свят. Да не говорим за обезлюдяването на периферни държави като нашата, закриването на много производства заради неограничената конкуренция, разрушаването на традиционния начин на живот, тоест всички последици от неолиберализма, чието господство беше наложено благодарение и на глобализацията.
Какво трябва да се направи? Много труден въпрос. Моят отговор е в необходимостта от нови, този път световни регулации за запазване на социалните ангажименти на държавите. Проблемът е, че това изисква съгласието на всички държави, а в разбунения свят със задълбочаващи се конфликти това едва ли е възможно.
- Загуби ли се някъде по пътя идеята за свободното движение на хора?
- С просто око се вижда, че пандемията спря свободното движение на хора, но съм убедена, че това е временно явление. Глобализацията ще наложи връщане към свободно движение, което не може да спре – както заради все по-нарастващото значение на отрасли като туризма, така и заради необходимостта да се привличат работници отвън. Не си ли спомняте, че дори и ние, най-бедната страна в ЕС, се опитахме да привлечем работници отвън – от още по-бедните държави. Но видяхме и това, че дори и пандемията не спря изтичането на кадри, например на медицински от България.
Затова трябва да внимаваме какво си пожелаваме, защото можем и да го получим. Навремето мечтаехме свободно да пътуваме по света, а сега се сблъскваме с последиците му, защото все повече българи живеят трайно в чужбина, все повече българчета се раждат не у нас, а по света, без перспективи да се върнат, все повече баби и дядовци виждат внуците си само по скайп.
- Ще си вземем ли поуки? И какви?
- Страхувам се, че поуките от сегашната криза ще бъдат краткотрайни. Както е било винаги. Човекът е така устроен, че винаги гледа напред с надежда в бъдещето и рядко лошите неща остават трайно в съзнанието му. Това не е лошо, защото оптимизмът е една от най-важните предпоставки за еволюцията. За известно време ще се съобразяваме с мерките, ще имаме съзнание за опасностите, но постепенно това ще избледнее. Неслучайно Хегел казва за историята, моята професия, че е научила човечеството само на едно, че на нищо не може да го научи.
Но би било добре управляващите навсякъде по света наистина да си вземат поука от кризата. Най-важната би трябвало да бъде да освободят здравната система от прекомерната зависимост от пазара, от стремежа към печалба. Добре би било медицината да се върне към основната си функция – да помага на болните и страдащите. Това се отнася и за другите социални дейности, както и за администрацията като цяло – искам да припомня, че тя съществува, за да обслужва обществото, а не обратното. Такава поука би била най-доброто, което можем да се пожелаем за бъдещето.
- Кои са големите въпроси днес?
- Някои от най-важните въпроси за днешното време вече споменах. За мен най-важните са два: първият е необходимостта да върнем принципа икономиката да обслужва обществото, а не обратното, докато вторият – да върнем стабилността в международните отношения.
Решението на първия е свързано с трансформацията на неолибералната икономика към социално ангажирана. Не бих казала, че светът може да се върне към кейнсианството (държавната намеса в икономиката при криза) като при „Новия курс” на Франклин Д. Рузвелт. Това вече не е възможно заради глобализацията, но трябва да се защитят остатъците от социалната държава и да се положат усилия тя да се разшири, за да спре опасното за стабилността и сигурността социално разслоение. Голямото социално разслоение е опасно не само заради деградацията на нарастващи социални групи, а и защото създава благоприятна среда за тероризма. Не е тайна, че най-податливи на крайни идеи са хората, които не могат да намерят своето място в обществото.
Вторият проблем е не по-малко труден за разрешаване. В десетилетията след края на Студената война беше руиниран авторитетът на създадените след Втората световна война международни институции, на първо място на ООН. Появи се т.нар. Pax Americana с водещата роля на САЩ в света, което породи противодействие в различни части на света. Резултатът, особено след 11 септември 2001 г. и обявената от Джордж Буш – младши „война със световния тероризъм“, се изля в непреставащи регионални военни конфликти, все повече държави започнаха да се намесват във вътрешните работи на други и да подклаждат вътрешните им противоречия – трагичната съдба на сирийския народ е само един от примерите.
За да не се превърнат тези тенденции в по-мащабен конфликт, трябва да се положат международни усилия. И могат да го направят само световните организации, чийто престиж трябва да се върне. Но това не може да стане без да се реформират, защото днешният свят е много различен от онзи в края на Втората световна война.
- Защо ли някои историци твърдят, че всички живеем в свой балон. Вашето мнение?
- Съгласна съм с това твърдение, но го отнасям по-скоро към личностите, отколкото към държавата. Преди известно време неочаквано осъзнах, че се чувствам както при последните години на Живков – тогава толкова не ни харесваше ставащото в страната, че предпочитахме да се затворим в приятелския си кръг. За щастие, това тогава не продължи дълго. Надявам се така да стане и сега. Но този път не бива да забравяме колко бързо ентусиазмът от демокрацията се замени с разочарование. Затова сега трябва да внимаваме как ще възстановим демокрацията, без да залитаме към нов авторитаризъм.
- За прехода и днешното ни общество, какво казвате? Последни сме в ЕС, каква е нашата демокрация? Миналото пречи ли ни днес?
- Ако питате за личното ми мнение, пречи ни не миналото, а настоящето. Такова, каквото си го направихме през последните десетилетия. Не се справихме добре нито с прехода, нито с дадената ни възможност за демократично развитие. Дали причината е в миналото? Може, но не само в социалистическото, а и в нашия манталитет: сателитен синдром във външната политика и патерналистичен във вътрешната. Все чакаме някой спасител да дойде да ни спаси. Като че ли сме забравили народната приказка за неволята. Поуката в нея, че за да ни помогне някой, трябва първо да си помогнем сами.
- Загубихме ли правото си на спокоен сън?
- Това право не сме загубили, но много хора загубиха спокойния си сън. Повечето заради тежката си борба да издържат семействата си, да осигурят добро образование на децата си, да не бъдат оставени без здравна грижа и т.н. А тези, които наистина трябва да изгубят съня си, са бездушните управляващи, които гледат на населението като на сбор от статистически единици, а не като живи хора. Ако още не са загубили съня си, ние трябва да им помогнем да го направят.
- Казват, че във всяко историческо време има универсални неща и събития, само че рационалните обяснения намират ли пространство у нас?
- Както казах още в началото на разговора, един от най-големите ми страхове е от намаляващата рационалност в нашето общество. Вярно е, че това е глобален процес – достатъчно е да припомня как в САЩ някои хора започнаха да пият белина, защото президентът Тръмп я е препоръчал като средство срещу Ковид-19. Но и в България има хора, които отказват да повярват в науката – например 7% не вярват, че земята е кръгла. Това означава дълбока обществена криза, в която знанието е загубило своето значение и е отстъпило на суеверия и страхове. Това ни връща във времето преди Просвещението, когато основна роля в обществото е имала църквата. Наблюдаваме обаче засилване не толкова на религията, която има своето място в обществото, а на мистицизма. Невярата в рационалното знание е един от най-тревожните симптоми на световната криза.
- Какво да очакваме от Новата година – най-общо? Нещо оптимистично все пак? Върху какво работите, наближава и вашият юбилей? Споделете…
- Първото, което можем да си поискаме от Новата 2021 г., е да преодолеем епидемията, но не просто да я преживеем, а в борбата с нея да променим нашето общество към по-добро.
Оптимистичният ми завършек е призив. Хора, не всичко е загубено, със съвместни усилия можем да си върнем контрола върху държавата, политиката и икономиката. Нека не забравяме, че ние сме обществото и че ако поискаме, можем да го направим по-добро.
Проф. Искра Баева
Интервю на Елена Коцева, в. "Трета възраст"
Няма коментари:
Публикуване на коментар