Работя с маска.
Цял ден. Сменям я на всеки час. Говоря непрекъснато, защото това ми е работата.
Емоционална съм, затова и говоренето ми е такова. Когато вдишвам по-силно, маската ми хлътва навътре и имам чувството, че ще я погълна. На моменти не ми достига въздуха. Чувството е, като когато се давиш. Давила съм се в Дунав, та знам. Обръщам се към ъгъла, отмествам маската, за да поема въздух. В края на деня съм с главоболие и силен световъртеж.
Оставете ме мен, мисълта ми е за децата. Петгодишни. На ушите си имат червени резки от ластиците. Минавам между всеки чин, та ги виждам отблизо. Виждам им само очичките. Не им виждам усмивките. И те така виждат мен.
Шегувам се често, правя им смешки, за да чувам поне смеха им. Знам, че ще се научат да смятат. Не искам да спират да се усмихват.
Питат ме могат ли да си свалят маските, за да пият вода. Както казах, емоционална съм. Много. Тук съм да ги уча на математика, не да рева. И въпреки това плача между два урока. Не е човешко! Не е хуманно! Къде са всички специалисти по детска психология? Нали “децата са цветята на планетата”, децата са бъдещето”...
Оставете децата на мира!
Малина Гаджева, Lentata.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар