- Г-жо Абаджиева, има ли смисъл да отбелязваме Деня на будителите, след като от доста години е гримиран с лъжи и в известна степен чалгизиран?
- С пълна убеденост ще заявя, че има смисъл, дори и когато осъзнаваме, че за част от обществото ни този празник е ненужен. Честването на Деня на народните будители изисква вглъбяване, поглед към личностите, допринесли за утвърждаването ни като народ. За това е нужно усилие, а днешните времена са осмислени повече като живеене набързо, лесно и забавлявайки се. Плаша се, като гледам как малки деца не могат да четат на български, но за сметка на това четат с лекота на английски език. Мисля си, че сме в началото на края ни като народ, че границите на българското много са се размили. И точно по тази причина трябва да си припомняме откриването на първите български училища, усилията на българите през Възраждането да противостоят срещу гръцкото културно влияние, стремежите за събирането и съхраняването на българския фолклор и т.н.
- Защо народът ни трябва да се буди? В кома ли е? И каква е гаранцията, че пак няма да заспи или да го приспят?
- Събуждането означава да си поискаш бъдеще за духа, да работиш за сбъдването на това бъдеще. Но както всеки процес, той има начална точка - трябва първо всички да осъзнаем в какво състояние се намираме. Събуждането на Деня на народните будители трябва да бъде с духовен будилник – да прочетем красива книга на български автор, да разлистим българския тълковен речник и да открием непозната дума, да разкажем на някое дете народна приказка. Мисля си, че започнахме да заспиваме дълбоко след отварянето на първите големи магазини. Позволихме си да замени цветните рисунки с цветни телевизори. Все още звучат актуално стиховете на Ботев: „Кажи ми, кажи, бедний народе, кой те в таз рабска люлка люлее?”, но робството днес е потисничеството на материалния просперитет.
- Може ли да говорим за народни будители във време на COVID 19?
- Може, но по-скоро като необходимост, защото пробуждането днес много ни липсва. COVID 19 ограничи голяма част от нашите възможности – времето, срещите с приятели, пътуванията. Казваме, че сме загубили свободата си, а забравяме, че имаме и духовна свобода. Времето днес има огромна нужда от нови народни будители, защото желанията ни се свиха до това да имаме сертификат и да можем да влезем в мола. Трябва да ни се припомни, че след години ние ще бъдем разглеждани като минало спрямо това, което сме оставили на следващите поколения. Ако искаме да оставим само страховете си и зелените си сертификати, ще бъде трагично.
В първия брой на вестник „Свобода”, излязъл в Букурещ на 7.11.1869 г., се казва: „От свободата зависи почти всичко: без свобода няма ни живот, ни щастие – това е вярно като две и две четири. Но човешкото щастие зависи от просвещението, а просвещението – от материалното богатство. А материалното богатство? – от свободата.” Посоката ни трябва да бъде от свободата към просвещението - да не спираме само в предметния свят, а да се стремим към нови знания.
- Кои будители от миналото пазите дълбоко в сърцето си.? Те навярно са там и в сърцата на много българи?
- За мен една от най-ярките фигури остава тази на Найден Геров - на първо място заради неговия огромен труд върху Речника на българския език. На Геров дължим и откриването на първото класно училище в Копривщица през 1846 г., което е огромна стъпка напред за българското образование. Ето какво казва Христо Г. Данов за онези дни: „Преди да ида при Герова, учил бях в няколко училища, но никакво понятие за наука нямах, защото ме учеха на неразбран език, всичко беше тъмнина за нас учениците. При Геров чух майчиния си език и видях що е наука: тогава ми се отвориха очите, светна ми и разбрах, че съм бил българин, че има с какво да се надигаме и ние българите и че трябва да радим за бащиния”.
По инициатива на Найден Геров също така за първи път на 11 май 1851 година в Епархийското училище „Св. св. Кирил и Методий” в Пловдив се организира празник на светите братя Кирил и Методий, след което този празник започва да се чества и в Цариград, Шумен, Лом и други градове. Използвам случая да кажа с болка, че за втора поредна година на Деня на народните будители българските училища остават затворени, а децата учат електронно. Много бих искала да можех да чуя Найден Геров днес и неговата оценка за това, което се случва. Със сигурност трябва много да се срамуваме.
- Не забравяме ли, че нашите баби са сред най-големите народни будители? Не тръгва ли от тях приказката за живота на всеки от нас?
- Мисля си, че възрастните хора би трябвало да са щастливи, защото са лишени от огромните страхове на порастването. У тях се улавя онова спокойствие, което идва тогава, когато си овладял добре настоящето. Моята баба се беше превърнала в градина – сееше, плевеше, копаеше и най-вече се радваше на чушките, доматите, зелето и картофите. Можеше да познае часа по сянката си, а времето – по цвета на облаците или по начина, по който летят лястовиците. Възрастните хора са по-свързани с природата – говорят си с нея, гледат чрез нея. Не можем да кажем, че сме будни, ако забравяме, че сме част от нещо по-голямо, нещо живо, от което произтичаме. Ако си спомним за бабите си и за тази тяхна красива природна простота, ще усетим будителството именно като общуване с околния свят.
- В духовността ли е спасението на българина днес? Кой да му помогне? Къде са лидерите? Или и те са фалшиви герои?
- Би трябвало народът да следва онзи, който нравствено го превъзхожда. Това може да се случи обаче тогава, когато народът е наясно с нравствените категории и може да разграничи почтеността от лъжата, искреността от лицемерието, милосърдието от суетата. Страхувам се, че тази способност я притежава малка част от обществото ни. Проличава си по изборите, които правим, по лидерите, които подкрепяме. А лидерите днес са тези, които говорят предимно за икономически напредък и бизнес. Малко се говори за култура, за литература, и хората губят културните си потребности. Аз лично имам нужда от такива лидери, които да обърнат поглед и към сцените на театрите, и към тефтерите на писателите. Защото магистралите са хубаво нещо, но когато сме изплашени и натъжени, търсим пътища за сърцето си. Тях трябва също някой да ни ги построи, но те не се строят с асфалт, а с думи, образи, проникновения и прозрения.
- Будителство ли е проповядването на европейските ценности?
- Повечето хора разбират европейските ценности като свобода - по-лесно пътуване, образование в чужбина, работа в чужбина и т.н. Но нали видяхте какво се случи по време на пандемията? Границите са затвориха, наложиха се ограничения, което означава, че изграденото обединение много бързо може да рухне. Тогава дали е ценност наистина? За мен огромният проблем обаче остава загубата на национална идентичност. Европейският съюз създаде предпоставки за уеднаквяване – където и да отидете, виждате еднакви магазини и еднакви стоки. Всичко става универсално – дори и музиката. Когато чуя днес българска песен, в повечето случаи не мога да разпозная, че е българска. Българските поети в голямата си част станаха европейски поети. Красотата на света е в неговото разнообразие. Цветята са различни, животните са различни, дори облаците в небето имат различни форми. Така трябва да е и с народите и с тяхната култура. Нека се вгледаме отново в онова, което е специфично за нас – да го търсим и пресъздаваме.
- Животът ни кара да надигаме глас срещу несправедливостта. Но сякаш този глас не се чува? Байганьовщината май ни пречи да чуем истинските духовни водачи?
- Много бих искала да се чуват повече гласове срещу несправедливостта и тя да не се осмисля само като затворени кръчми, в които не можем да влезем. Струва ми се, че народът ни е изморен и най-вече смазан от бедност. Бедният човек няма сили да се бори за идеи. Той мисли само как да си купи хляб. И пак опираме до въпроса за просвещението. Мъдростта е онази, която ни помага да отделим справедливото от несправедливото. Ако Бай Ганьо беше образован, щяхме да имаме друг национален литературен герой и може би нямаше да се срамуваме толкова от него.
- Наскоро излезе вашата книга "Сестра ми пеперудата". Да очакваме ли нова книга през тази година?
- „Сестра ми пеперудата” е книга, която разказва за моя живот. Сестра ми беше болна от болестта на пеперудените деца. Пораснах с болката на моята сестра, но пък това ми даде и силата да надмогвам страданието. Мисля си, че трудно бих написала друга книга тази година, още повече защото вярвам, че книгите произтичат от преживяното. Нужно ми е да събера нови усещания. Но ще подаря на читателите на Фрогнюз едно свое стихотворение. И точно защото е есен, нека в умовете ни е пролетно.
ПРОЛЕТ
Най-хубаво е да погледнем детелините
и как са цъфнали в полето всичките треви,
как охлювът пълзи между годините
и дирята му сребърна блести.
Минавали сме толкова покрай поляните
и сме премигвали от светлина.
Най-хубаво е тук да си останем
като деца.
Магдалена Абаджиева
Интервю на Красен Бучков, Frognews.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар