Есен

Есен

20 ноември 2021 г.

Сърбинът, когото всички българи обичат

Споменът за Любиша Самарджич е приятелски поклон пред таланта и човечността, както и едно припомняне, че и в смеха, и в тъгата, има много общо между всички нас, родените на Балканите 

 

През 1980-а, когато още никой не се надяваше да се разпадне Източния блок, един сърбин - актьор, разсмя нашия тъжен регион и само с усмивката си сближи хората от балканските народи. 

Показа им, колко общи неща носим в сърцата и темперамента си, в светогледа и хумора си - колко много повече неща ни сближават, отколкото онези, които ни разделят.

Любиша Самарджич направи повече от всички политици в "барутния" ни регион.

Днес, когато отношенията помежду ни отново се влошават, изкуствено подклаждани от външни сили, е добре да си припомним онази усмивка, която ни сближи и ни припомни, че въпреки различията, ние сме от един корен и типаж - "непоправими" балканци.

Във филмовия сериал "Горещ вятър" на режисьора Александър Джорджевич, по сценарий на Синиша Павич, една песен - "А сад, адио" ("А сега, сбогом") завладя сърцата на всички:

Внезапно ще отлетят птиците.
Нашата улица ще осъмне без слънце.
Човек ще изпрати любимата жена
и дълго ще остане сам на вятъра.
Някога всеки поема по пътя на живота.
На раздяла само сърцето прошепва:
Ще се върна!
...
Гледам и искам да запомня всичко.
Небето, камъка, полета на птица.
Гледам и като притворя очи
виждам ни заедно в далечен свят.
Гледам безкрайните равнини
и поздравявам те мой роден край,
земьо моя.
Ти ще ме чакаш.
Едничка ти!
Да си вземем сбогом!


И до днес, а може би дори днес повече от всякога преди, този текст разчувства сърцата. Превратностите на политиката накараха много хора от нашия регион да си вземат "Сбогом" с родната земя.

Във филма "Горещ вятър" Любиша Самарджич изигра ролята на симпатичния неудачник Боривое Шурдилович-Шурда. В негово лице днес ще се разпознаят мнозина обикновени хора, тръгнали да гонят щастието в неизвестна посока. А амбициозни политици продължават да се боричкат за хегемония, прикривайки се зад новоскалъпена национална доктрина, и напълно пренебрегвайки жестоките уроци на историята. 

Кому е нужно това?- ни казваше с усмивка Любиша Самарджич, който беше голям приятел на България. Последното му идване у нас бе през 2012 г. на "София филм фест", на който представи филма си "Мирис на дъжд на Балканите" - последният филм с негово участие. Тогава Самарджич сподели пред медиите, че "политиците не разбират от хумор", защото "сарказмът е за културни хора".

Актьорът си отиде тъжен от този свят. В последните 17 години от живота си той не криеше промяната в себе си - колко силно е покрусен от смъртта на сина си Драган, който си отиде от този свят много млад, в неравна битка с левкемията. Любиша Самарджич не можа да прежали сина си и тъгата сложи своя отпечатък върху някогашната му жизнерадостна усмивка. Вероятно повлия и на здравето му. През 2016-а година актьорът претърпя тежка мозъчна операция за отстраняване на тумор в главата, и на следващата година, почина.

Съпругата му Мира сподели с медиите, че последните му думи към близките - към дъщерята и внуците, били: "Не плачете много за мен. Аз отивам при скъпия си син. Там ще бъда обичан. Много ми беше болно, че не съм при него".

Любиша Самарджич е роден на 19 ноември 1936 г. в Скопие, в семейството на миньор. От съвсем малък обича да пародира известни лица пред съучениците си, и всички се прегъват от смях на импровизираните му етюди. Комедийното му амплоа тръгва с един "засрамен" случай, в който по време на една училищна сценка, му падат... панталоните. Засрамен бяга по гащи зад кулисите, а публиката бурно го аплодира. Години след това осъзнава, че може да "играе" срама по умен начин, и за това се иска голямо актьорско умение. Любиша е роден за сцената и всички виждат това още при първите му актьорски изяви. Ето защо всички се изненадват, когато започва да учи право. Естествено, не го завършва, защото се намесва съдбата - спечелва стипендия в Белградската академия за драматични изкуства и е приет да следва актьорско майсторство при словенския режисьор и драматург Боян Ступица.

Първите му театрални роли са в театър "Ателие 212", а първият му филм е "Игри над реката" (1961). До края на кариерата си играе в над 150 филма, от които 98 са пълнометражни. Най-близки до сърцата на българските зрители си остават героите му от телевизионните сериали "Горещ вятър" и "Полицаят от Петльово бърдо".

След ролята му във филма "Пясъчен град" /1963 г./, сънародниците му на галено почнаха да го наричат Смоки. Самарджич бе носител на "Купа волпи" за цялостно творчество и "Златен лъв" за филма "Утро" от фестивала във Венеция през 1967 г. Той е единственият сръбски актьор, носител на "Купа волпи" за най-добра мъжка роля. След разпадането на Бивша Югославия, актьорът основа съвместно със сина си филмовата компания "Синема дизайн", която продуцира няколко успешни филма, въпреки че претърпява големи финансови загуби.

Най-успешният филм на компанията е копродукцията с Италия "Небесна кука", който получи няколко награди от международни кинофестивали: Гран при в Монпелие, наградата на публиката в Палм Спрингс и наградата "Опера прима" в Милано. Филмът бе номиниран и за "Златна мечка".

"Небесна кука" е жестока гротеска на политиката на Милошевич - през 1999-а над Белград вият сирени и падат бомби на НАТО, а в същото време по телевизията върви баскетболен мач... Филмът е сръбски кандидат за "Оскар" и получава награда за най-добър сценарий на фестивала на филмовия сценарий във Върнячка баня, а по-късно - първа награда на филмовия фестивал в Милано.

По време на последното си гостуване в България, Самарджич каза в прав текст, че онзи реален спомен - за бомбите и мача, е "рикоширал в сърцето му": "Раните в душата ми са неизлечими. Спомените са живи рани!..", сподели актьорът. Филмът "Небесна кука" Самарджич започва да снима със сина си, и го завършва в негова памет.

След смъртта на Драган, Любиша Самарджич дълго време не може да се съвземе, а после отново търси утеха в работата. През 2004 г. работи по "Идва есен, скъпа", като продуцент и режисьор на филма. На фестивала в Херцег Нови лентата спечелва цели 6 награди: за най-добра женска роля, за сценография, за костюми, за камера, за тон, и най-голямата - "Златна Мимоза" за най-добър филм. Самарджич има девет филма като режисьор.

Отиде си от този свят малко преди да навърши 81, на 8-и септември 2017-а година. Приживе е обявил на близките си, че иска да бъде кремиран и прахът му да бъде положен в ниша до гроба на сина му.

Незабравимите роли на Любиша Самарджич като актьор и режисьорските му филми, са свидетелство не само за творчески талант, но и за будна гражданска съвест и необикновена човечност. Връзката на Самарджич с обикновените хора го направи толкова близък до сърцата на българските зрители, че го възприемахме за "наш човек". И той усещаше приживе тази любов, когато идваше в България.

Това е повод за сериозен размисъл върху политиките, които се водят днес, и които несъмнено целят да разединят народи, близки по народопсихология и историческа съдба. Споменът за Любиша Самарджич е приятелски поклон пред таланта и човечността, както и едно припомняне, че и в смеха, и в тъгата, има много общо между всички нас, родените на Балканите.


 Еми Мариянска, Impressio.dir.bg

Няма коментари:

Публикуване на коментар