Левски е можел да се спаси, бягайки в Румъния веднага след разкриването на Арабаконашкия обир.
Въпросът е, че е предпочел огромния риск от мъченическа смърт пред духовната такава: опасността делото на живота му - гъстата мрежа от законспирирани частни революционни комитети във вътрешността на България - да бъде разкрито и да пропадне. Без тази решетка от местни революционни ядра и Априлското въстание - което де факто е тяхна рожба - нямаше да имаме исторически повод, международна легитимност и морално право да добием политическата си свобода и държавна самостоятелност.
Затова и Левски отива да търси комитетския архив - за да не попадне документът и имената на съзаклятниците му във вражески ръце.
След погрома над Вътрешната организация за Левски остава само едно: с личен пример на върховна саможертва да вдъхнови угнетените си събратята за борба докрай. Пищният героизъм отстъпва мястото на осъзнатото мъченичество, а то подобно на Христовото разпятие изкупва греховете на робската участ и носи почти религиозна предопределеност: Свобода или Смърт!
Неговите наследници - Гюргевските Апостоли - подготвиха Априлската хекатомба, организирайки се по модела на Христовата църква - те наричаха себе си апостоли на свободата. Левски беше тяхното българско божество от плът и кръв. Той заклеваше новите членове с кама, пистолет и Евангелието - вярата му в свободата беше религиозна. Функцията му: на духовен водач, върховен агитатор-конспиратор и пълководец, създаващ армия, която да защитава българското.
Величието на Дякона всъщност се синтезира във философията му за бъдещето. България да е добре, а на него ако ще да му дадат “патките да пасе”, както сам той казва...
Няма коментари:
Публикуване на коментар