На 20 юли (2 август н.ст.) 1891 г. под връх Бузлуджа в Стара планина се ражда социалистическото движение в България.
Това е денят, на който БСП всяка година отбелязва тържествено своето начало. Но е и начало на всички социалидемократични, социалистически, комунистически и други леви организации, които се идентифицират с първопроходците. С онези, които още по времето, когато българският капитализъм прави началните си държавни стъпки, са си позволили да оповестят, че тази система не е вечна, че капитализмът рано или късно ще бъде заменен от нов строй, изграден не върху експлоатацията на бедните и слабите, не върху печалбите на капиталистите за сметка на трудещите се, а върху общите усилия на всички граждани за създаване на социално справедлива икономика. Сиреч такава, при която всички ще участват в производството според възможностите си, а при разпределението на произведените блага всеки ще получава според нуждите си (а не според размера на богатството или алчността си).
Както винаги, начало е обещаващо и вдъхновяващо, а пътят към целта – дълъг, неравен, с много завои и препятствия. Пътят на българската социалдемокрация е придружен от остри политически спорове за това как да бъдат организирани привържениците на социалистическите идеи, за тактиката и стратегията на движението, за крайните цели и за пътищата за постигането им. В хода на противопоставянията се стига до разцепления между партисти и съюзисти, между тесни и широки социалисти, между революционери и еволюционисти. Те не са само български феномен, тъй като подобни спорове се водят и сред другите европейски социалистически партии, а и в Социалистическия интернационал.
Изправена пред най-голямото предизвикателство – Световната война, българската и европейската социалдемокрация е поставена пред избор: да подкрепи своите националистически правителства, разпалили войната, или да се противопостави на национализма в името на интернационалната идея. За разлика от повечето европейски социалдемокрации лявата българска в лицето на тесните социалисти избира интернационализма. Тя обявява подкрепата си за създадената от Владимир Улянов–Ленин в Швейцария интернационална група, призовала империалистическата война да се превърне в революционна битка на пролетариата срещу управляващите. Това е ясен избор в полза на революцията срещу национализма, за който много социалдемократи плащат с арести, затвор и други репресии.
През 1919 г. революционната социалдемокрация в България създава БКП, макар и с желанието да запази своята специфика с добавката в скоби (тесни социалисти). От този момент тя се утвърждава като партия, следваща модела на Октомврийската революция в Русия от 1917 г. и на Третия интернационал (комунистически). Следват Септемврийското въстание от 1923 г., репресиите и забраната на партията със Закона за защита на държавата от януари 1924 г., нелегалната дейност, страшните Априлски събития след Атентата в църквата „Света Неделя”, извършен, макар и без съгласието на ЦК, от нейната Военна организация, четническото движение, но и уникалната за страна съюзена с Третия райх антифашистка съпротива в годините на Втората световна война, част от Европейската антифашистка съпротива.
От другата, еволюционната страна на социалдемокрацията, виждаме участието на широките социалисти в правителствата на Малинов-Костурков от 1918 г., на Теодор Теодоров от 1919 г. и на Александър Цанков след преврата от 9 юни 1923 г., а след като през 1935 г. отказват предложението на БРП за Народен фронт, широките социалисти влизат в т.нар. Петорка на основните политически партии. Участието в тези десни правителства дава възможност да се приемат социални закони като този за 8-часовия работен ден, но съдейства за утвърждаване на съществуващата капиталистическа система.
Втората световна война носи дълбоки промени в целия свят, а за България тя доказва тезата на Димитър Благоев от 1919 г., че ставащото в страната само в една четвърт зависи от българите, а в огромната си част от ставащото в света. След войната България остава в съветската сфера на влияние и приема съветския модел на държавен социализъм. Това означава, че изграждането на социализма в България се реализира не от самоорганизиращото се общество (по Маркс), а от държавата, придобила всеобхватни характеристики (съветския модел).
Резултатите са видими, макар и нееднозначни. Едрата и средната частна собственост е ликвидирана, въведен е гражданският принцип на равенство, включително и между половете, осигурено е правото на труд и неговата защита, извършена е мащабна планомерна индустриализация с държавни инвестиции, кооперирано е селското стопанство, без да се национализира (като в СССР), осигурено е безплатно образование и здравеопазване. Но придобивките са съпроводени със силно ограничаване на политическите права и свободи.
Всичко това от три десетилетия е минало. Повечето от социалните постижения са унищожени от новия капитализъм, а за останалите трябва отново да се борим.
Затова въпросът е дали в днешните условия на демокрация и капитализъм е трудно да се борим за социална справедливост? Особено в сравнение с положението отпреди 131 години.
Тогава партията е създадена тайно, високо в планината, защото режимът на Стамболов е забранявал подобна дейност. Днес политическата дейност е свободна, но левите идеи и решения неизменно се посрещат „на нож” от господстващите „експерти”-икономисти от всички НПО-ота. Пълното господство на десните идеи в икономиката, на десния индивидуализъм в политиката почти не е оставило свободно пространство за леви идеи, определяни или като „мухлясъл” комунизъм, или като утопични идеи на откъснати от реалностите теоретици.
Така че, да, сега е още по-трудно да се борим за общество на социалната справедливост. Но е и много по-важно. Защото тогава първите мечтатели са знаели, че поставят началото на дълъг път, а днес сме далеч от началото и за днешните социалисти най-важно е да запазим социалистическата алтернатива. Да не позволим тя да бъде погълната от идеите за икономическа ефективност, за това, че капиталистите са по-ценни, защото създават работни места, а трудещите се само изпълняват дадените им задачи. А всъщност така само нарастват социалните неравенства и се разкъсва социалната тъкан.
Именно социалистите са тези, които се борят за общество, в което хората са равни не само пред закона, а и като възможност за развитие, участие в политиката и производството, в създаването на блага, но и при тяхното разпределение, което да е в интерес на цялото общество.
Така че, празнувайки, нека продължаваме борбата за социалистическа алтернатива, която е и стремеж към очовечаване на обществото!
Проф. Искра Баева, 24may.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар