Калин Сърменов: Живеем с мисълта за оцеляване и когато имаме проблем, готови сме да изядем другия

"Ние много обичаме да гледаме чуждия модел, да го гушнем и да му се зарадваме, ама дали е хубав или не, няма никакво значение." 

 

С директора на Сатиричния театър Калин Сърменов разговаряме за премиерата на новата постановка „Една задръстена звезда“ от Слав Тенев и Боряна Иванова, на която той е режисьор.

- В навечерието сме на новата Ви премиера „Една задръстена звезда“. Казахте „живеем в племенни времена” – това много ме впечатли. Толкова ли сме не върнали назад във времето?

- Да, ние сме племе. Нямаме усещането за общност, нямаме чувството, че всеки трябва да допринася и за обществото, и за общото благо. Живеем с мисълта, че всеки трябва да оцелее и оттук-нататък, когато имаме проблем – единият е готов да изяде другия. И никой не иска да приеме отношението към общото за по-важно от собствените си представи за света.

- А защо стигнахме дотук?

- Върнете се години назад и ще видите как политици и медии се стремяха към това държавата да опростее – колкото се може повече и по-бързо. Няколко генерални източника на тези водопроводи на простотията бяха пуснати да се реят спокойно в обществото - телевизионни предавания и водещи ни чалгализираха от сутрин до вечер. Наляха достатъчно бетон, за да се изгради тази елементарност и посредственост. Превърнаха това в бизнес и успяха да го наложат по всички правила. И това бе съзнателно направено.

- Не е ли катастрофално вече това чалгализиране на нацията, защото духът от бутилката е пуснат и повече не можем да се върнем?

- Не можем. Образователната система е в пълен крах. Чух, че учителите започнали да се връщат в клас и има ръст на младите, които искат да станат преподаватели - това е добре, но една къща лесно се руши и трудно се гради. Ние съсипахме семейството като основна единица на обществото – днес по цял свят се говори как трябва да сме свободни, да сме индивидуалности, които трябва да се развиват – дрън, дрън! Ние много обичаме да гледаме чуждия модел, да го гушнем и да му се зарадваме, ама дали е хубав или не, няма никакво значение. Като нямаш семейство, като нямаш училище, което да изгражда в теб система, а копираш външни елементарни примери, стигаме дотук – нито имаме образователна система, нито имаме семейство, а имаме едно просто поколение.

Давам един пример. Една от художничките отива в магазин за бельо и купува бельо за актриса за представление. Продавачката, младо момиче, трябва да попълни формуляр за фактурата.

И пита: - За кого е фактурата?  Художничката отговаря: - За Сатиричен театър „Алеко Константинов”. Продавачката стига по надолу до графата "получил стоката". И пита: - Алеко Константинов ли?

Как да го коментирам? Това е момиче, което е завършило скоро училище. Алеко Константинов получил стоката? Ние го докарахме дотук!

Какво искаме от този народ? Никой от т.н. политици до днес, независимо кой кога и от коя партия, не се опита да каже: „Стоп на липсата на образователен ценз“.

- Навремето Тодор Живков се е страхувал от постановки в този театър. Има ли сега политици, които да се страхуват от сатирата в театъра?

- Не. Но има артисти, които се страхуват от политиците, което е по-любопитно. Направихме едно представление „Сатирично кабаре” и артисти, които играеха роли на политици, които са разпознаваеми, действащи, ми се обаждаха по телефона, че не знаят какво да правят. Искат им интервюта, а те не знаят какво да кажат. Това е по-страшно от другото. Предпочитам някой да ме тормози, но аз да имам усещането, че се боря, а не да се страхувам от някой, който не ми се сърди. Никой нищо не иска от теб, а ти вече си напълнил гащите, памперсът отдавна е за смяна. Това е по-страшно!

Навремето театърът се е превръщал в средище на хора, инакомислещи, днес вече не е така. И Георги Марков е писал тук пиеси - „Аз бях той“, имала е само едно представление.

- Което е свалено от Живков!

- Да. Тогава 1500 човека напират в театъра и чупят прозорците, за да влязат. Но днес вече е друго, сега има интернет. Целият достъп до света вече е твой и като че ли театърът не е такъв фактор. По съвсем други пътища може да се изказва мнение, театърът не е толкова страшен, но това не означава, че не трябва да бъдем чувствителни към времето.  Тази пиеса „Една задръстена звезда” е точно такава - текстът е по посока на мисленето на Станислав Старатиев - с една обикновена случка в софийски квартал ние правим разрез на съвременния човек. Става дума за егоизма на времето, в което живеем, за собствената ни представа за света, която сякаш не можем да пренебрегнем. Така стигаме до момента, в който човек е готов даже на убийство, на крайни форми на изтезание над друго човешко същество, за да оцелее.

- Не мислите ли, че сега именно егоизмът на политиците е изведен на преден план и затова не можем да направим даже и правителство?

- Точно така. И на мен много ми хареса как един от лидерите подаде ръка на останалите, обаче никой не я пое тази ръка. Според мен има и стратегически, по-далечни цели - неслучайно не се прави правителство, а се размахват едни знамена - как, който сега направи кабинет, е политически труп после. Това е глупаво! Тези хора си мислят, че са изпити мозъците на населението, че като им покажеш едно шкафче, пълно с пари, и изведнъж това се превръща в аргумент. Един казва - сега ще направим три моста над Дунава с такава наглост, че все едно ще летят до Космоса. Друг вика: „Пускаме азерския газ“ и се снима как върти едно жълто кормило, сякаш вече го пуска. Преди това същият седеше на един язовир с една пластмасова бутилка и казваше: „Ето, вижте, какво е станало, язовирът е източен“. А то си има ред за източване, ама някой попита ли го после за лъжата? Използват се елементарни ходове и виждаме, че те работят, което мен ме втрещява. И в същото време си казвам – това е, какво искаме ние от този свят. В цивилизованите държави хората, които носят на гърба си Европа и въобще света, отдавна са изживели този елементаризъм и се борят за надграждане, докато ние рушим. Нямам нищо против да победиш Бойко Борисов - махни го, но надгради! Тогава ще те призная. Но не - да махнеш Борисов, защото казваш, че той краде от магистралите и ти да ги спреш, за да не се строят. Къде е надграждането? Добре - той е лош, най-лошият, ама магистралата правеше ли се? Правеше се! Сега прави ли се? Не се прави!

- Защо се мразим толкова много? Омразата е вътре в нас, срещу самите нас, срещу другите. Тази страст не можем да я потушим.

- Няма критерии. Навремето, когато идва комунизмът, има една доктрина, която почти ще цитирам: На ръководни постове да се слагат некомпетентни, но верни на партията хора. Давам пример с моя вуйчо, той си отиде, но остава в историята като един от най-големите физици в света. Той работеше в БАН, беше старши научен сътрудник цял живот. Неговият шеф беше деятел, който нямаше нищо общо с физиката. Вуйчо в момента е записан в световната физика с „Метода на Симов“, едно изследване за твърдите тела на кристали, с което той се занимава.

Този „подход на верните некомпетентни“ унищожава критериите, смъква увереността на можещия. Можещият вече няма на какво да стъпи, знаещият се демотивира и това е най-лесният начин да го потопиш някъде. Аз затова и навремето напуснах Сатирата - не исках да ставам алкохолик, ядосващ се на всичко.

Когато нямаш критерии, нямаш ценностна система и нямаш правилно подредени приоритети или нарочно подредени неправилно – край! Сцената изчезва, хората се озлобяват, започваме да говорим за междуполови взаимоотношения, роднински, партийни и край, свършва развитието!

Днес това, което правя в Сатиричния театър е категорично - няма приятели, няма роднини, няма нищо друго, освен критерии за можене и правила. Ако веднъж направиш компромис – край! Така даваш на можещия смисъл и светлина в тунела, а иначе ти го махаш и на негово място слагаш некадърника, защото ти е приятел или роднина, или любовница, или не знам какво.

- Има и още нещо, което сме загубили – покаянието.

- То е част от някакъв вид религия. Българинът винаги е бил атеист. Ние сме малко трудни в това отношение, това ни е в гена – ръка да пипне, око да види. Ние говорим за дух, духът е нещо, което да усетиш. Оттам идва и смирението. Има една гениална мисъл: Трябва да се освободиш от предварително изградените си представи, за да разбереш другия. Ние това не можем, оставаме на собствените си представи. Буташ стената и нищо. Аз толкова съм се изморил от това, че не ме разбират, че ми е станало втора природа да повтарям по 3-4 пъти едно и също нещо.

С композитора на тази пиеса "Една задръстена звезда" сме израснали заедно - неговият баща беше може би най-близкият човек на моя татко и сме от едно котило – интелектуално – възможно е и това да помага, но като си говорихме с него за пиесата, ми стана толкова приятно, говорим на един език, разбираме се от половин дума, чувам от него неща, които аз мисля, подредени по същия начин. И си казах: Боже, не съм сам на този свят!

- Какво ли би написал за нашето време Алеко Константинов?

- Не би променил много от нещата, които е написал. Платон навремето е казал: Като гледам днешната младеж, светът скоро ще се свърши. Пък не е свършил, нали? Но в крайна сметка ние с теб живеем днес. Аз няма да чакам да умра, пък после да се събудя и да кажа: Ау, те ми оцениха картините! Много ви моля, светът се смени, аз искам сега да живея и не ме интересува кой, какво, кога е казал.

Дайте сега да се съберем, да си стиснем ръцете, за да можем да си свършим работата. Динамиката на времето е такава. Навремето Микеланджело е отделил три години, за да избира камък за гробницата на Медичите. Но тогава е можел да си го позволи. Днешната динамика е неустоима - къде 3 години ще ти избирам камъни – те ще са ме забравили.

- Да се върнем на театъра? От този театър са излезли най-любимите актьори на българите. Има ли днес техни наследници с магията и силата на въздействието, които носеха сатириците от златното поколение?

- Слава Богу, аз хванах една част от тях. Първият и вторият ешелон от тези актьори бяха сериозно подкрепени - цяло поколение, което внушаваше респект. Има моменти, когато звездите се подреждат, планетите се нареждат на една линия и се случват магии. Както навремето са били Микеланджело и Леонардо – два огромни взрива, бушуващи кълба. Има неща, които не можем да обясним.

Артистите в този театър са събирани от много логични хора, като започнем от Боян Дановски, минем през Жоро Мандаджиев и Радой Ралин - хората, които са сформирали Сатирата с много строги критерии и приоритети. Тези логики ги бяха запазили до последно.

Когато аз постъпих като млад артист, влизам в гримьорката - току-що Парцалев си беше отишъл, сядам на неговото място, до мен е Калоянчев, до него Нейчо Попов, който също си беше отишъл. Само табелките им като видиш, се изпълваш с респект. Една година влизам в гримьорната, казвам на Калоянчев: "Добър ден!, Довиждане!" Калата не ме отчита въобще, все едно ме няма. "Добър ден" – вятър духа, "Довиждане" – вятър духа. Една година не ме поздрави.

Първата ми главна роля я изигравам тук, нареждат се всички на първите два реда. Гледат представлението, свършва, качват се на сцената и Калата почва да ме прегръща и целува все едно сме приятели от 100 години. Казвам му: Кала, аз една година те поздравявам: „Добър ден”, „Довиждане”, а ти мълчиш. И той ми отговаря: „Какво искаш - да стана с теб приятел, преди да разбера колко струваш ли? Сега вече можем да станем приятели”.

Представяш ли си за какъв професионален морал говорим?! Това се изгражда. Да, има неща от Господ, но има и едни други, дето стъпваш на тях. Тези неща ние забравихме да ги извадим на преден план. Дойде демокрацията и Калата стана комунист - "махай се оттук"! В този театър такива събрания е имало, че си виках: Ако бият седесарите, аз ставам комунист веднага! А се знае, че съм потомствен антикомунист, моите прабаба и прадядо са убити в "Белене". Нито един път не съм видял Калата да закъснее, да не си е научил текста, един път да не се подготви - идваше пръв в театъра, разработваше си говорния апарат с упражненията от първи курс. Старателен и съвестен. А сега, щракат с пръсти и искат да станат звезди – не става така!

- Примерът на предшествениците е заразителен.

- Репетираме с Калата една пиеса, аз играя главна роля, той – второстепенна. Идва почивка, аз тръгвам към барчето и питам Калата иска ли нещо. И той ми отговаря: „Къде отиваш? Сядай да четеш книгата. Почивката не е да пиеш кафета, а да се готвиш за следващата част”. Той казваше "книгата" на пиесата. И аз се върнах и седнах да чета. Няма почивка. А сега даваме почивка и те оппаа ...

Още един пример. Снимаме филм, аз отдавна не бях снимал и съм се приготвил да защитя името и авторитета си. Сядам и виждам - Боже Господи, ние сме в детска градина, никой не се концентрира, никой не си знае текста – пълна какафония. Снимаме в една кола и единият ми вика: Защо не се изпотяваш? И аз му казвам: Да седнем, да изпием едно кафе и ще ти кажа...

Тоест, има едно поколение, което неглижира професията. Отива на снимачната площадка и каквото стане. Затова пускат манекенки и инфлуенсърки да стават актриси. Смятат, че като го гледат отстрани това е лесно.

- Като слушам всичко това, си мисля, че вече май към нищо нямаме респект.

- Да, нямаме респект. Нямаме лидери. Едно общество, докато не разбере, че има нужда от лидери и това не е празна дума, няма да се развие. Имаме нужда от водачи и е много важно кои са ни водачите. Цяла Европа и цял свят страдат от това. Като гледам и Санчес и французина, който не може да се отдели от майка си още, и всичките рокади с мама Меркел – какафония страшна! Икономическите интереси започнаха да командват политиката и слагат послушковци, а не хора, които ще свършат работа. И това започва да им се връща като бумеранг, защото очакват от тях героизъм – какъв героизъм, едно джудже излиза започва да ги плаши с едно червено копче и те всичките са с пълни памперси. Това е – проблемът е в лидерите - кои са, по какъв начин са станали, от кое съсловие, а едно съсловие не знае кои са добрите.

- От началото на прехода ние системно и неуморно сриваме всички авторитети. Това изчегъртване се отнася не само за политиците, но и за авторитетите. В България няма никакви авторитети в никоя област. Успех на пиесата! Какво се крие зад заглавието: „Една задръстена звезда” – много интригуващо?

- Има фабула, която не искам да издавам. Иначе, връзката със звездата по време на представлението е напълно ясна. Звездата е в женски род, което е хубаво и второ, задръстването е като форма на мечта, което е много актуална за българина. Ние сме се задръстили, но мечтаем за една звезда.

- Това ме навява на мисълта за една задръстена нация.

- То е горе-долу такова. Всички тези хора, обвързани с една обикновена случка, са способни да убият, за да оцелеят.

Интервю на Валерия Велева, Epicenter.bg