На 6 май 1968 г. Париж е залят от един от най-големите студентски протести. С него се поставят основите на френската 1968 г. До края на месеца страната ще стигне на ръба на революцията.
Днес ситуацията във френската столица е подобна и много хора я сравняват със събитията от преди 55 години. За съжаление, доста малко помнят причините и хода на сблъсъците тогава.
През периода на Петата република във Франция се отбелязва съществен икономически ръст. Този факт рязко контрастира с живота на голяма част от французите след 1965 г. Почти 500 хиляди души са безработни. Голяма част от тях са точно младежите, които стават основата на протестното движение. Два милиона души работят за минимална заплата, която едва осигурява някакво съществуване. Голяма част от тях са заводските работници, жени и емигранти. В много от големите градове започват да се появяват гета, които за съжаление днес са много повече не само във Франция, но и в покрайнините на почти всички европейски столици.
През 1968 г. студентите често са свидетели на живота на хората в тези изоставени от държавата квартали. В случая с Нантер, откъдето започва френският май на 1968 г. такива гета има съвсем близо до университета.
Разширяването на достъпа до висшето образование изправя студентите пред неочаквано изпитание – недостиг на общежития, с което животът им става доста труден и много от тях са принудени да търсят работа, каквато и без това няма.
Политиката на страната преминава през сложен период. Партията на Шарл Дьо Гол доминира управлението, но опозицията в ляво започва да се засилва все повече. Под водачеството на Франсоа Митеран социалдемократическите сили се обединяват. Радикалната левица и комунистическата партия също получават своето присъствие. ХХ конгрес на комунистическата партия в СССР довежда до много дълбоко разцепление в международното ляво движение. Тогава Франция и нейните философи като Жан Пол Сартр и Симон Бовоар се превръщат в едни от лицата на Новата левица, която е революционна и отрича нормите на съветския държавен социализъм, но се прекланя пред маоизма, кубинската революция и борбата на Виетнам срещу Съединените Щати.
На 22 март една малка група от радикално леви студенти окупира една от административните сгради на Парижкия университет в Нантер. Те провеждат съвет, на който обсъждат дискриминацията, социалното разделение и бюрократизацията във френското общество и след като срещу тях е изпратена полиция, се разотиват. Тогава е създадено ядрото на бъдещите протести. През следващите месеци все повече започва да се задълбочава конфликтът между студентите и администрацията на университета. На 2 май ръководството го затваря. На следващия ден и студентите от кампуса в Сорбоната излизат на протест, за да защитят колегите си от Нантер. След като срещу тях е изпратена полицията, Националния съюз на студентите на Франция организира общ марш, който е срещу полицейското превземане на университета. Митингът е насрочен за 6 май 1968 г. Ядрото му е от 20 хиляди студенти, преподаватели и поддръжници на искането за освобождаване на Сорбоната, към която се отправят. Полицията атакува в опит да разпръсне тълпата, по време на сблъсъците студентите започват да строят барикади от всичко, което намират. Павета, извадени от улицата, политат срещу полицаите. Стотици от протестиращите са арестувани. На следващият ден в движението се включват и учениците от гимназиите. Исканията са за сваляне на обвиненията срещу арестуваните и отваряне на университетите.
Протестът на 10 май довежда до още по-голямо нарастване на напрежението. Ударите на властта събуждат симпатии към младежите сред все по-широки групи от обществото и скоро към движението се включват и синдикатите. На 13 май е обявена обща стачка, която напълно блокира страната. Над един милион души се изправят срещу полицията и правителството. Положението във Франция е на прага на революцията и гражданската война. След включването на работниците в протестите се появяват и ясни политически искания за смяна на кабинета. Ситуацията е толкова тежка, че на 28 май Франсоа Митеран обявява, че вече не съществува държава и изявява готовност да организира един кабинет, който да бъде приет от обществото. На този фон Шарл Дьо Гол е принуден да замине за ФРГ, за да се опита да намали напрежението и да осигури подкрепа от военния контингент там при евентуална гражданска война. В същото време негови поддръжници организират огромен митинг. На 30 май правителството на Помпиду обявява, че поддава оставка и ще проведат избори през юни. По улиците на Париж минават 800 хиляди голисти, носещи националния флаг. Армията е мобилизирана и стои в предградията, за да се намеси, ако левицата започне сблъсъци.
По този начин загасват майските протести във Франция. От една страна се дава надежда за промяна с оставката, а от другата стоят силите на държавата – полиция, армия, организирани привърженици на правителството. Днес повечето от нас помнят само лозунгите на студентите – „Забранено е да се забранява“ и „Плажът е под паветата“. Водачите на младежите казват, че тогава са направили социална революция, но не са успели да постигнат политическата, защото следващите правителства в страната, независимо че са десни, се опитват да поддържат социалния баланс.
За съжаление, 55 години по-късно ножицата между бедни и богати в обществата на Европа се отваря все повече. Във Франция недоволството се засилва с годините. Започна се с движението на „Жълтите жилетки“, които протестираха срещу цените, а сега протестите са предизвикани от увеличаването на пенсионната възраст и социалната и икономическа криза. За момента те са ограничени там, но при днешните самозабравили се елити, които не знаят какво е да живееш от заплата до заплата и да трябва да избираш между това да си платиш тока или парното, е напълно възможно 1968 година да се върне.
Александър Сивилов, БНР
Няма коментари:
Публикуване на коментар