Има хора, които историята изхвърля тихо. Има и такива, които отказват да излязат от сцената и започват сами да си ръкопляскат, за да не се чуе колко е празна залата.
Росен Плевнелиев е точно от вторите – полужек с претенции за цар, мижитурка с микрофон и морална поза, която отдавна буди не възмущение, а смях.
Последното му изказване, в което размахва пръст и обяснява как Румен Радев бил нанесъл „удар по демокрацията“, е поредният бисер от колекцията „Големи думи от малък човек“. Защото е нужно особено чувство за самоирония – или пълна липса на такова – бивш президент, останал в обществената памет като декоративна фигура, да говори за отговорност, държавност и морал.
Плевнелиев отдавна е политически фантом. Появява се от време на време, говори тежко, вдига вежди, използва думи като „демокрация“, „заплаха“, „ценности“ и после изчезва обратно в нищото, от което е изпълзял. Няма влияние, няма обществена подкрепа, няма тежест. И точно затова компенсира с тон – колкото по-малка е фигурата, толкова по-гръмка е фразата.
Да слушаш Росен Плевнелиев днес е като да гледаш стар комедиен номер, който вече си виждал десетки пъти. Същият сценарий: той е единственият просветен, всички други са опасни, демокрацията е на ръба, а той – разбира се – е моралният стълб, който трябва да ни обясни какво става. Само че публиката отдавна не се смее с него, а на него.
Истината е проста и болезнена – никой не му обръща внимание. Обществото не го търси, не го слуша и не го взема насериозно. Политиците не се съобразяват с него. Хората не чакат мнението му. И това го боли. Боли го толкова, че всеки път, когато се появи силна фигура на сцената, той реагира като дребен чиновник, който е бил подминат – със злоба, завист и морализаторство.
Контрастът с Румен Радев е убийствен и точно той прави Плевнелиев още по-смешен. Докато Радев преминава от една институционална роля в друга, опитвайки се да запази влияние и да действа в сложна ситуация, Плевнелиев стои отстрани и коментира. Не участва, не носи риск, не поема отговорност. Само говори. От безопасна дистанция. Като човек, който никога не влиза във водата, но обяснява как се плува.
Да наричаш това „абдикация“ е не просто грешка – това е интелектуална несъстоятелност. Но тя е напълно в стила на Росен Плевнелиев. Човек, който през целия си мандат избягваше конфликти, решения и реални позиции, днес раздава присъди за смелост и демокрация. Комично. Трагикомично.
С годините той се превърна в ходещо клише – винаги тревожен, винаги пророкуващ катастрофи, винаги говорещ за „опасности“, но никога предлагащ реален изход. Това не е държавник. Това е коментатор без публика. Политически полужек, който си въобразява, че още е на сцената, докато прожекторите отдавна са изгаснали.
Росен Плевнелиев не е фактор. Той е фон. Шум. Страничен ефект от една отминала епоха. И колкото повече говори, толкова по-ясно става колко е дребен. Мижитурка, която се опитва да изглежда велика, но успява единствено да се превърне в обект на присмех.
Историята няма да го запомни като лидер, нито като визионер. Ще го запомни като човек, който много говореше за демокрация, но никога не разбра защо хората престанаха да го слушат. И това е най-точната присъда за Росен Плевнелиев – много думи, нула значение.
Няма коментари:
Публикуване на коментар