Доверието е невидимото съединение във всяка голяма организация.
На него се крепят договорите, пазарите, валутите, съюзите, дори военните блокове. Когато започне да се рони постройката още стои, фасадата изглежда цяла, табелата на входа си е на мястото, но вътре вече се напукват носещите стени.
Такъв звук се чува днес в т. нар. колективен Запад. Не от вчера, не само от изборите в Щатите, не само от войната в Украйна или от новия пожар в Близкия изток. Но сега пукнатините са толкова видими, че дори най-добре поддържаната политическа мазилка не може да ги скрие. Турция все по-успешно придобива стратегическа автономия и става пример за членовете на пакта.
Не последната криза около Иран създаде процепите между САЩ и европейските им съюзници. Тя само ярко ги освети. Вашингтон очакваше незабавно включване чрез логистика, бази, въздушни коридори при първо повикване. Изискваше предишното атлантическо послушание, при което Америка решава, а Европа козирува. Получи колебание, увъртания, резки откази и ясно доловимо нежелание на част от съюзниците да бъдат въвлечени в още един американски фронт.
Тръмп, който е противен на европейските неолиберални лидери, не само частично изтегля Щатите встрани от фронта срещу Русия в Украйна, но и настоява да изпрати европейските членове на НАТО срещу иранците. Една от най-важните заповеди в политиката, писана с реки от кръв във военната история, гласи: „Никога не води война на два фронта!“
В отговор от Белия дом и Държавния департамент прозвучаха думи, които доскоро биха изглеждали немислими: за преразглеждане на отношенията с НАТО, за съмнение в неговата полезност, за алианс, който вече не изглежда като безусловен инструмент на американската воля.
Това е същината на проблема. Западът не е пред геополитически разпад, а пред политическо раздалечаване. Америка и Европа не спорят за дребни тактически детайли, а за много по-важни въпроси: кой е първостепенният фронт, кой е главният противник и кой трябва да плаща цената. За администрацията във Вашингтон лоялността се измерва в готовност за незабавно присъединяване към американските операции и в рязко увеличение на военните разходи. За големите европейски столици приоритетът е друг - Русия, Украйна, сигурността на континента, а не автоматичното участие във всяка експедиция отвъд него.
Оттук идва и днешното отчуждение - не между ястреби и гълъби, а между две различни школи на исторически вкоренен милитаризъм. Които все по-трудно подреждат общ дневен ред.
Затова изразът „колективен Запад“ трябва да се употребява много внимателно. Той не е празна пропагандна измислица - зад него стоят реални институции, координирани санкции, общи финансови механизми, военни структури и идеологически език за демокрация, права и международен ред. Но той не е и монолитен исторически субект с една воля, един инстинкт и една стратегия. Западът е колективен само при определени условия - когато има ясна външна заплаха или при защита на основни ценности, когато интересите съвпадат и лидерството на САЩ не поставя на другите твърде висока политическа цена
Щом тя стане прекомерна, единството започва да се рони от конкуренцията между центровете на власт. И изпод него просмукват старите, много по-трайните национални интереси. Те нараства и правят промените неизбежни.
Днешната криза не може да бъде обяснена само с демонстративния характер на Доналд Тръмп и неговата напреднала възраст, колкото и да са изкусителни подобни тълкувания. Тръмп не е сам по себе си - той е новият курс на САЩ. Не е първопричина, а ускорител. Не той създаде изтощението на европейците от това да плащат за ролята на младши партньор, нито недоволството на Америка, че вече й идва нанагорно да харчи за чужда сигурност.
Щатите са на историческия етап, когато им се налага да действат без оглед на чужди интереси и чувства. Новият курс е: да не се съобразяват с никого само на основанието „А с какво ще ми попречите да правя каквото си искам!“ НАТО поначало е „САЩ+“, но от плюсчето, от европейските съюзници вече се изискват тежки жертви и разходи, вместо досегашното почти безплатно верноподаничество. Раздалечаване, а не раздяла. Не младши съюзници - вече покорни васали! „Няма да ви позволим да придобиете истинска своя субектност и да станете мощен наш конкурент!“ - това разбирайте под MAGA днес, утре - ще видим как.
Тръмп само превърна неприятното взаимно раздразнение в официален политически говор. Същото дълго време се изричаше с лицемерни двусмислици в брюкселски коридори, германски фондации или американски аналитични центрове; днес е изречено открито: старият атлантически договор е изчерпан и предстои тежко предоговаряне на отношенията. Въпросът вече не е дали има напрежение, а дали то ще доведе до нов баланс или до трайно стратегическо отчуждение.
Изглежда европейските лидери са избрали да продължават да се съпротивляват на Белия дом известно време с надеждата да дочакат края на мандата му или във Вашингтон по-рано да намерят начин да го отстранят. Първо Испания, после и Италия отказаха на САЩ да използват техни военни бази срещу Иран. Знаци за неподчинение се дочуха от Лондон, Париж и Берлин, дори от Варшава. И досега никой в евро-НАТО не е отделил 5% от бюджета си за въоръжения, както уж бяха склонили.
Bloomberg: „Съюзниците на Доналд Тръмп в НАТО засилват съпротивата си срещу опитите му да ги въвлече във война с Иран, което създава опасност от засилване на разкола във военния блок, където напрежението вече е налице. Европейските лидери ходят по тънък лед.“
След частичното затваряне на Ормузкия пролив войната срещу Иран става война около Иран. И вече ражда не само геополитически, но и цивилизационни, религиозни и морални трусове вътре в западния лагер. Скандал навръх Цветница разсърди католиците по света. Израелската полиция забрани на кардинала на Йерусалим да отслужи Светата литургия - за пръв път от векове! Премиерът на Италия Джорджа Мелони излезе с гневна протестна декларация, президентът на Франция Макрон спретна осъдителна нота. Удар по Нетаняху - сърдечния приятел на Тръмп. А във войските на САЩ юдеохристиянски пастори по инициатива на министъра на войната Хегсет изнасят религиозни лекции.
Завоят на Тръмп е радикален. Предизборно той развяваше знамето на ултраконсерватизма и ултранационализма, но днес управлява според логиката на безогледен реализъм, при който съюзниците нямат право на собствена стратегия - длъжни са да се подчиняват. В добавка към стратегията от 90-те години за поставяне на световните енергоизточници под пълен контрол. Засега той тактически губи в тази война, но не е ясно дали губи стратегически.
Западът днес не е пред окончателен развод, а пред опасно политическо раздалечаване с неясен изход. НАТО може да остане формално цяло - с устав, срещи на върха, командни структури и нови проценти за отбрана. Но ако вътре в него се изпари доверието, че заплахите са общи, че жертвите са споделени и че решенията не се налагат едностранно, тогава формата ще остане, а съдържанието ще започне да изтича.
Някои семейства в предразводно състояние дочакват под общ покрив и златна сватба. Така и съюзите не се разпадат непременно тогава, когато участниците се карат шумно, а когато престанат да вярват в общия смисъл на съществуването си. И тогава дори най-мощният военен съюз в света започва да звучи безсъдържателно. А историята рядко дава дълга отсрочка на кухите конструкции.
Д-р Илия Илиев, "Труд"
Няма коментари:
Публикуване на коментар