Казват, че България била страната на убитите поети!
През територията на мъртвите творци се стъпва тихо, на пръсти. Шапките се свалят и всеки сам остава със съвестта си.
След жестокия атентат в църквата “Света Неделя” на 16 април 1925 г., извършен от бойна комунистическа група, наранил и убил стотици офицери и невинни граждани, властта в България въвежда извънредно положение.
Започва небивал „бял терор”. Целта е да се унищожи комунистическата партия и нейните съюзници. Покрай виновниците за атентата, в “нощта на дългите ножове” загиват и безследно изчезват хиляди невинни хора, превърнали се в нещастни заложници на жестоката класово-партийна борба между два, настръхнали от омраза, свята.
Пропадат безследно в полицейски участъци и в казарми или са простреляни по улиците от наемни убийци такива светли умове и талантливи творци като Тодор Страшимиров, брат на видния писател Антон Страшимиров, Петко Д. Петков, Васил Пундев, Николай Петрини, Вълчо Иванов, Васил Карагьозов, Гео Милев, Христо Ясенов, Сергей Румянцев, Иван Минков и много други...
Сред тях с особена яркост свети името на Гео Милев. Потресен от терора, залял страната след Септемврийското въстание -1923 г. той, префиненият естет, поклонникът на западноевропейската култура, променя радикално своя мироглед, и без колебание преминава от света на фалшивия блясък и лустро на другата страна на барикадата при синеблузите работници, които угасваха бавно в мрачните коптори, за да напише поемата си “Септември”.
Тя зашлеви звучен плесник на тържествуващата реакция
В започналото да излиза през януари 1924 г. списание „Пламък“ Гео Милев печата статии и стихове, с които заклеймява зверствата на правителството на проф. Ал. Цанков над българския народ. Заради това списанието е конфискувано, а след това и забранено, а Гео Милев е осъден на една година тъмничен затвор, глоба от 20 000 лв. и лишаване от граждански и политически права за 2 години. Той решава да обжалва делото пред Апелационния съд.
На 15 май е извикан за „малка справка“ от полицията и изчезва безследно.
Останките му са открити през 50-те години на миналия век в масов гроб край София. Разпознат е по изкуственото око, поставено му по време на операциите в Германия. Белезите от насилие, както и показанията на генерал Иван Вълков пред съда, доказват, че Гео Милев е бил брутално удушен с телена примка.
В тези страшни дни и нощи, когато черните камионетки на смъртта обикалят като зловещи призраци на смъртта улиците на София, един смел публицист с изтънчени европейски маниери не си затворя очите, както някои други, и заклеймява терора. Този журналист е Йосиф Хербст - главен редактор на вестник “АБВ”, зет на Екатерина и Петко Каравелови. Дръзкият му публицистичен стил в ярките памфлети оскърбяват мислещите се за “богоизбрани” политици и парвенюта.
Безпощадната му ирония е като “трън“ в очите на военните, извършили деветоюнския кървав преврат срещу земеделското правителство на Александър Стамболийски и те решават съдбата му. След неговата смърт съпругата му Виола Каравелова не се примирява със загубата и полудява.
Вледеняващите кръвта кланета и ужаси карат писателя Антон Страшимиров да възкликне потресен: „Клаха народа, както турчин не го е клал!”
Срещу тази сляпа жестокост се изправят като гранитни скали крехките на външен вид творци. Със своята будна гражданска съвест те не се страхуват да заклеймят зверствата на настъпващата у нас реакция.
Срещу изстъпленията на шпиц командите издигат своя гневен протест изтъкнати представители на световната култура, като писателите Ърнест Хемингуей, Максим Горки, Анри Барбюс, Ромен Ролан и други.
С личния си пример и саможертва поетите повеждат народа на борба, развенчават фалша и демагогията на властта и ускоряват нейното падане от политическата сцена. Въпреки парализиращия страх, сковал земята ни, те намират сили да кажат: "Не на кървавия терор над българския народ!”
Те биваха изгаряни от садистите в пещите на Дирекцията на полицията, давени в речни шлепове, разстрелвани без съд и присъда, душени с телени примки в сумрачни казарми. Днес никой не знае къде е гробът им, но тяхната смърт не отиде напразно, защото те вярваха, че за тяхната вяра бронебойни куршуми няма открити.
И нито „черните” капитани, нито брадатите македонисти, нито окървавените фелдфебели можеха да спрат мечтите им. Възправени срещу бруталната сила, срещу подлостта и предателството, поетите се оказаха по-силни от нея, въпреки че не стреляха с куршуми, а с думи.
На 23 юли 1942 г. Никола Вапцаров е осъден на смърт за конспиративна дейност срещу властта. Молбата му за помилване е оставена без последствия от цар Борис III .
Още същата вечер е разстрелян със своите другари Атанас Романов, Антон Иванов, Антон Попов, Петър Богданов и Георги Минчев от екзекуционен взвод в зловещия тунел на Гарнизонното стрелбище в София.
Палачите му си мислят, че след неговата смърт той ще бъде обречен на забрава, но жестоко се лъжат, защото стиховете му влизат през парадния портал в Пантеона на безсмъртието, а името му възкръсва като жар птицата Феникс от пепелищата на забравата.
От неговата трагична смърт изминаха повече от 80 години, но явно, че стихове му стряскат насън и наяве профанираните днешни “величия” в литературата ни, които, уплашени от непомръкващата слава на Вапцаровата поезия, се помъчиха да издигнат стена между нея и народа.
За целта те използваха днешното време на преоценка на близкото минало и историческите кумири в него. Време, в което свободата на словото се третира като слободия и с лека ръка редица „журналисти” омаскаряват всичко свястно и неосквернено от калта и помията.
Въпреки опитите им да зазидат гласа на поета и да се превърне той в немощен предсмъртен вопъл, безследно затихнал в каменната глухота на затворническите стени, Вапцаров днес е жив и актуален повече от всякога със своите “Моторни песни”.
Чудя се как офицерите садисти от зловещата Трета секция на Военното министерство: майор Димитър Порков, капитанът от 4-ти артилерийски полк Кочо Стоянов, поручик Димитър Радев, капитан Иван Кефсизов, поручик Тома Прендов от Железопътното училище, поручик Стилиян Тошев от 6-та пехотна дружина и поручик Сава Куцаров от лейбгвардейския конен полк са галели след „работа” бременните си жени и децата си със същите ръце, с които са стягали телените примки около вратовете на своите жертви?!
Опитвам се да си представя техните жертви - смазаните от жестоките инквизиции поети и публицисти Гео Милев, Йосиф Хербст, Сергей Румянцев, Христо Ясенов, Никола Вапцаров…
Едните юначно запретнали ръкавите на окървавените си ръце, другите, изправени до стената за разстрел, с високо вдигани чела.
Последните думи на поетите, изстреляните от упор в лицето на палачите, куплети и песента им винаги ще стряскат спокойния им сън и ще горят душите им с нажежено желязо, от което спасение няма.
...Нали помните? През територията на мъртвите поети се стъпва тихо, на пръсти. Шапките се свалят и всеки сам остава със съвестта си.
Никола Вапцаров
Петър Ненков, "Дума"
Няма коментари:
Публикуване на коментар