Скъпи приятели, имаме един велик изстрадал поет в нашата литература. И точно той днес, след толкова години, е безсрамно отречен от една деканка в Софийския университет. Не заслужава да споменавам името й.
Нямаме поет с толкова трагичен живот и толкова жестока смърт. Посрещната с две кратки стихотворения... А дали е бил толкова спокоен... Така и не е доживял своето световно признание като поет. Тихо и деликатно се е сбогувал с любимата. Влязъл в тунела и посрещнал спокойно смъртта. В името на своята вяра, за която няма открити бронебойни патрони...
НИКОЛА ВАПЦАРОВ
Какво е нощ преди смъртта... Последна нощ... Там... Във затвора...
„Разстрел и след разстрела – червей...“ И няма нищо героично...
Моряко, плаваш по небето... Душата ти е вечен кораб.
Дали все още си повтаряш: „Това е просто и логично“.
А би могъл да поживееш... Но някак сам си го предвидил...
Дори си го разказал вече във свойта „Песен за човека“...
Любимата... Ще я целунеш... И тихичко ще си отидеш.
В съня ѝ... Тя ще се събуди... Ще търси своята пътека...
Спокоен си... Така изглеждаш... Опрян покорно на стената.
И после... Колко ли куршума във тялото ти са забити...
А Царят... Спи си във двореца... А уж приятел на баща ти...
И не му пука... Смърт, Никола... Един от хиляди убити...
Едничка книжка... Не типична... Кой да чете „Моторни песни“.
И ти – световно неизвестен сред популярните поети.
Но след смъртта – световна слава... И твойте песни са известни...
И името ти най-внезапно сред най-големите засвети.
Очите ти ме гледат в упор... Не бих могъл да те повторя...
Днес времето е друго вече... И нищичко не се повтаря.
Ела за мъничко на гости... Как искам с теб да поговоря!
Защото страшно ми е нужно едно зрънце от твойта вяра.
Няма коментари:
Публикуване на коментар