"Артистът може да бъде щастлив и богат само на сцената", казва актрисата Доротея Тончева, която днес навършва 80 години.
Тя е родена е на 15 август 1946 г. в Силистра.
Нейната баба участва в самодеен театър и я води навсякъде със себе си. Това кара малката Доротея да се влюби в сценичното изкуство за цял живот. Като дете попада в драматичния състав при Двореца на пионерите (дн. Национален дворец на децата), където изнася рецитали и печели лауреатско звание от републикански фестивали по художествена самодейност. Записва специалност „Тюркология“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, но не след дълго кандидатства във Висшия институт за театрално изкуство (ВИТИЗ), днес Национална академия за театрално и филмово изкуство „Кръстьо Сарафов“ (НАТФИЗ).
УСТРЕМ В КИНОТО
Допусната само до втория кръг на конкурса, Доротея Тончева отива да играе в миманса на Сатиричния театър. На следващата 1966 година е приета във ВИТИЗ и започва да се обучава в класа на проф. Кръстьо Мирски.
Още като студентка по актьорско майсторство е поканена да участва във филма на режисьора Любомир Шарланджиев – „С дъх на бадеми“ (1967) заедно с имена в българското кино като Стефан Данаилов, Невена Коканова, Георги Георгиев-Гец. До края на четвърти курс се снима и в „Отклонение“ (1967), „Шибил“ (1968), „Прокурорът“ (1968). Откроява се с ролята на Александра във филма на Методи Андонов – „Бялата стая“ (1968).
След завършването на висшето си образование през 1969 г. продължава да е много продуктивна и записва участия в лентите „Князът“ (1970), „Езоп“ (1970), „Черните ангели“ (1970), „Откраднатият влак“ (1971), „Гневно пътуване“ (1971). Неслучайно, в статия на Искра Божинова за списание „Киноизкуство“ от 1972 г. авторката отбелязва, че „когато става дума за актриси в българското кино, се споменава първо Невена Коканова и после Доротея Тончева“.
Следват роли в „Игрек 17“ (1973), „Последната дума“ (1973), „Нона“ (1973), „Иван Кондарев“ (1974), „Последният ерген“ (1974), „Реквием за една мръсница“ (1976), „Петимата от РМС“ (1977), „Бъди благословена“ (1978), „Дами канят“ (1980), „Издирва се“ (1984), „Място под слънцето“ (1986), „Нощем по покривите“ (1988).
ВЪЗХОД В ТЕАТЪРА
Първоначално изпратена по разпределение в Кюстендилския драматичен театър, Доротея Тончева търси пътя към сцената на столичните театри.
В статията „Творец с позиция“ на списание „Театър“ от 1988 г. Ана Иванова пише за дебюта на Доротея Тончева на сцената в пограничния град – ролята на Любов от „Последните“ на Максим Горки: „Още в тази първа творческа задача ярко се откроиха най-характерните черти в актьорската ѝ природа – вътрешна съсредоточеност, активност на поведението, способност да внушава същността на сценичния образ… Подчертан усет към стилистичното му своеобразие, към жанровата му характеристика.“
В Кюстендил актрисата трупа ценен опит, въплъщавайки успешно коренно противоположни образи като Амалия от „Двубой“ на Иван Вазов и сестра Янкова от „Рози за д-р Шомов“ на Драгомир Асенов.
НАД СТО РОЛИ В ТЕАТЪР „СОФИЯ“
Доротея Тончева постъпва на работа в театър „София“ през 1971 г. и остава свързана през по-голямата част от творческия си път именно с него, а от септември 1997 г. до 10 октомври 2007 г. е и директор на тази театрална институция.
На тази и други сцени Доротея Тончева изиграва повече от 100 роли в пиеси на световни и български драматурзи – Антон Чехов, Уилям Шекспир, Хенрик Ибсен, Николай Островски, Едуард Олби, Джон Хилти, Тенеси Уилямс, Иван Радоев, както и на съпруга ѝ Стефан Цанев.
Сред тях са Джени в „Опера за три гроша“ от Бертолд Брехт, Клер в „Деликатно равновесие“ от Едуард Олби, Хеда в „Хеда Габлер“ от Хенрик Ибсен, Ирина в „Три сестри“ от Антон Чехов, жената в „Кълбовидна мълния“ от Иван Радоев, Инес в „При закрити врати“ от Жан-Пол Сартр, Ирина Галчиха в „Без вина виновни“ от Николай Островски, жената в „Брачен етюд“ от Едуард Олби; Светла в „Животът - това са две жени“, Ксантипа в „Последната нощ на Сократ“, жената в „Адът - това съм аз“, сляпата баба Йоца в „Пир по време на демокрация“ и „Конят на Александър Велики“, Мария във „Всички луди ме обичат“ от Стефан Цанев.
„МАЛКАТА“ СЦЕНА
С кафе-театър „София“ и „Театър „199“ е свързано друго творческо предизвикателство пред актрисата – камерната сцена и моноспектаклите. За изявите на „малката“ сцена Доротея Тончева казва: „За мен камерният театър е университет. В него се възпитава такова чувство за мярка, което трудно се изгражда на голяма сцена. Това е театър на контакта“. И заключава за камерната сцена: „Надзъртането в душата – това е нейната мисия“.
Женена е за писателя и драматург Стефан Цанев, с когото имат дългогодишна съвместна творческа дейност. На 10 юни 1996 г. по повод 60-годишнината на поета и 50-годишнината на актрисата двамата излизат заедно на сцената на театър „София“ в нестандартния поетичен спектакъл „Стъпки по облаците“, режисиран от Николай Поляков. В специалното представление, което се изиграва само веднъж, Стефан Цанев и Доротея Тончева рецитират стихове, облечени в царски одежди, а промеждутъците са запълнени от джаз изпълнения на Теодоси Спасов и Йъдлъз Ибрахимова.
На 9 ноември 2006 г. театър „София“ организира бенефис на Доротея Тончева по повод нейната 60-годишнина. В него тя участва в премиерния спектакъл „Животът - това са две жени“. Постановката е на Стефан Цанев, а режисьор е Георги Михалков.
ПРИЗНАНИЕ
Доротея Тончева два пъти е носител на голямата награда „Златна роза“ за най-добра женска роля на Варненския кинофестивал – през 1968 г. за ролята на Александра във филма „Бялата стая“ и през 1970 г. за ролята на Катина във филма „Черните ангели“.
Удостоена е с орден „Кирил и Методий“ (втора степен, 1975), званието „Заслужил артист“ (1980), наградата на Съюза на артистите в България за актьорско майсторство за спектакъла „Аз питам“ (1986), специалната награда „Золотая муза“ за ролята й в постановката „Без вина виновни“ от Александър Островски (2001).
През 2016 г. актрисата получава наградата на международния кинофестивал „Любовта е лудост“ за цялостен принос за развитие на българското кино и по случай 70-годишнината й.
Доротея Тончева и Стефан Цанев
Няма коментари:
Публикуване на коментар