Във всепризнатата “библия” на елитните жрици - популярния роман “Вечната Амбър” на американката Катлийн Уиндзор, главната героиня Амбър Сейнт Клеър привлича вниманието на крал Чарлз II, докато рипка като актриса на сцената на славно съществуващият и днес лондонски театър “Друри Лейн”.
И коронованият апотеоз на вирилността въобще не се колебае да вкара знойната красавица в леглото си, но тя изглежда толкова му харесва, че той я издига в ранг на фаворитка.
Като даже не се пести да не би случайно да остави Амбър непразна, точно така, както сторва наистина с реално съществуващата хубавица и театрална звезда на Лондон преди четири века Нел Гуин - прототипа на героинята на добре запознатата с английската история Катлийн Уиндзор. Но има нещо друго, което сякаш се е изплъзнало на американката при изграждането на образа на Чарлз II във “Вечната Амбър” - той не е само бонвиванът и похотливецът, обграден от събиращите овации в храма на Мелпомена нежни създания, а на практика е... техният баща!
В преносен смисъл, разбира се, защото до идването му на власт всички роли в лондонските театри, дори в този на Уйлям Шекспир, са били изпълнявани от момчета и мъже. А не много време след като се качва на трона през 1660 г., Чарлз II предоставя великодушно на жените “карт бланш” да се превъплъщават на сцената в каквито си искат образи на дами. Разбира се, колкото по-хубави и талантливи са, толкова по-добре, за да са винаги под ръка на владетеля и да радват битието му не само с талантливото си вписване в театралната фикция, но и да му въздействат емоционално и естетически в неговите лични покои.
Така че към края на 1662 г. Чарлз II, за който историците казват, че не пропускал нова постановка не само в Лондон, издава заповед всички женски роли в пиесите на театрите из кралството да се изпълняват от жени. Направил го след като представление, на което той присъствал, се било проточило прекалено дълго, тъй като актьорът, изпълняващ ролята на главната героиня на пиесата, бил отделил твърде много време, за да се обръсне гладко.
Може и да е истина, но за историците истинската причина за разпореждането трябва да се търси другаде - естет и меценат, какъвто е бил, владетелят със сигурност се е чувствал угнетен и измъчен, когато примерно в прочутата творба на Шекспир ефирната Жулиета се обяснява на Ромео... с дебел мъжки глас, а лицето й е твърде грубоватичко! По онова време придворният поет и веселяк Джон Уилмот пише за вече утвърдилия се на трона със смели политически и стопански решения приятел-владетел следното: “Чарлз II неуморно прелиташе от една проститутка на друга - весел, скандален и клет монарх!”
А тъй като според историците той прекарвал повечето от свободното си време, за да контролира изпълнението на заповедта за даването в театрите на женски роли само на дами, естествено се радвал подобаващо на най-хубавите от новоизлюпените актриси. Като първата от тях, вписана в светските бележници, била станалата за нула време известна певица, танцьорка и комедиантка - Мери Дейвис, наричана Мол. Тя била родена през 1648 г. в централния лондонски квартал Уестминстър и според прочутия хроникьор от средата на XVII-ти век Самюел Пепис била “копеле на полковник Томас Хауърд, граф на Баркшир”. Репортерът на епохата пише ласкави отзиви за Мол като актриса, но съпругата му Елизабет я нарича в дневника си без да ѝ мигне окото “най-дръзката уличница на света”.
Може би е имала право, тъй като запознават Мол с Чарлз II в началото на 1667 г. след спектакъл в нейния театър и въпреки че знаела много добре, че той е не само женен, но и има официална фаворитка в лицето на Барбра Вилиърс - Палмър, напористата актриса веднага се навира в леглото му. Кралят определено си я харесва, задържа се тя все по-дълго край него, защото успява да го развлича не само с телесните си прелести, но и и с безспорния си артистичен талант. Но скоро Мол започва да парадира с богатството, което получава от коронования си любовник и си спечелва сред лондонския елит репутацията на вулгарна и алчна жена. Притисната от безброй клюки и смъмрена от любимия, в края на 1668 г. тя напуска сцената, може би и защото е бременна с дъщерята, която ражда на Чарлз през следващата година.
Но за хроникьорите истинската причина за раздялата се казва Нел Гуин - шеметната актриса, влязла междувременно под кожата на владетеля, нищо че е колежка на Мол и дори малко приятелка. Която една вечер хич не се колебае да сипе в чашата й с вино силно разхлабително, тъй като аверката й била доверила, че ще прекара предстоящата нощ в кралската прегръдка! Да, ама алчната Мол не си тръгва с празни ръце - Чарлз й отпуска годишна пенсия доживот от 1000 паунда, споменатият хроникьор Пепис дори отбелязва, че “кралят е обзавел специално за нея много богаташка къща на улица “Съфолк”, което е безкраен срам”. А надарената щедро със сценичен талант Нел Гуин, която според литературоведите Отатък и Отсам Океана е прототипът на Амбър Сейнт Клеър, е родена от една “мадам” на публичен дом и никога не научава кой е нейният баща. Детството й преминава в бедност, но е весело, тъй като тя е талисманът на “жриците” в бардака на родителката и в свободното си време те я учат да пее и танцува.
Според някои историци, още невръстна Нел дори заработвала креватно под крилото на родителката, но знайната й със сигурност първа работа, когато е вече на 15 години, е тази на “портокалово момиче”. Значи след като Чарлз II отваря пак театрите след десетгодишната републиканска тирания на Оливър Кромуел, в тях се появяват девойчета, които продават на публиката портокали и в същото време са куриерки на нейните послания от всякакъв род до актьорите и актрисите. И нещо съвсем нормално било тези момичета да навестяват срещу добър бакшиш леглата на богатите мъже измежду зрителите, нищо чудно хубавичката Нел също да го е правила.
Но за неин късмет тя привлякла вниманието и то бързо преди всичко на най-известния английски актьор от онова време - Чарлз Харт, при това не толкова със сексапил, а преди всичко с ясния си жизнерадостен глас и с остроумните реплики в отговор на всевъзможни подмятания от публиката. И той я праща в училището за млади актьори на импресариото Томас Килигрю, учи се тя там пък на сценични танци от хореографа Джон Лейсли, започва и да се изявява в малки роли. Не след дълго хроникьорът на културния живот в Лондон - цитираният по-горе Самюел Пепис, я нарича по повод на една нейна изява “красивата и остроумна Нел” и така известява пробива.
Ами Чарлз Харт я взема за негова партньорка в няколко комедии, тя започва да блести неотразимо на сцената, става му любовница, но не отказва ласките си и на друг именит сценичен партньор - Чарлз Саквил. А през 1667 г. уважаваната лондонска театрална критичка Елизабет Хау пише по повод на изявата й в поредната роля - “това е успех, който никога не е постиган от една жена - актриса”. Съответно пред Нел се отварят широко вратите на най-престижния театър на английската столица по онова време - “Кингс Хаус”, който е собственост на краля.
Междувременно веднъж покорила лондонската сцена, актрисата си наема нарочен агент, който да се грижи за романтичните й афери. С него през декември 1667 г. се свързва довереникът на Чарлз II и втори херцог на Бъкингам - Джордж Вилиърс, който спешно търси подходяща заместничка в леглото на владетеля на вече омръзналата му фаворитка Барбара Палмър и възнамерява това да бъде харесваната от краля Нел. Но агентът проваля замисъла, явно е бил прекалил с претенциите си за щедра комисионна и тогава херцогът насочва владетеля към Мол Дейвис, която, както стана дума, не след дълго го разочарова и той я напъжда елегантно.
Тогава вторият херцог на Бъкингам урежда лична среща на краля с Нел Гуин в едно кафене и тя въобще не се назландисва да му стане любовница. Като започва да го нарича “моят великолепен Чарлз Трети”, а не Втори, явно имайки предвид предишните си двама любовници и негови адаши - актьорите Чарлз Харт и Чарлз Саквил. Въпреки че аферата й с коронования похотливец през 1668 г. вече е публична тайна, Нел продължава да се изявява в театъра “Кингс Хаус”, а новият й статут на “кралска метреса” привлича все по-големи тълпи от зрители и дори подтиква драматурзите да измислят нови и нови роли специално за нея.
Играе непрекъснато при огромен успех, като отсъства от сцената за малко само на два пъти, когато ражда синовете на Чарлз II - Чарлз Боклерк и Джеймс Боклерк - седмото и осмото дете на краля от пет различни жени. През 1770 г. от Франция в Лондон пристига обаче прелестната Луиз Дьо Керуей, която е калесана за придворна дама на кралицата Катерина де Бриганса, но законният съпруг на бездетната португалка лудва по пришълката и вещата в сърдечните дела Нел разбира, че трябва да си ходи. Естествено двете дами стават съпернички, но обикновените англичани започват да мразят французойката, още повече, че тя е католичка, не пестят обидите по неин адрес, а ако забележат каляската й по улиците - замерват я с камъни.
И зървайки веднъж луксозно возило като нейното, сеирджии започват да мятат по него павета, но се оказва, че бъркат, тъй като от вратата се показва Нел Гуин и се провиква: “Спокойно, момчета, аз съм протестантската курва, не е католическата!” Лондон е взривен от мощен колективен смях, а Чарлз II, съвсем в неговия стил, след раздялата се изявявал като щедър джентълмен - подарява на Нел и на синовете им разкошна къща. На нейната фасада все още стои каменна скулптура от 1680 г., изобразяваща маска, която е ясна препратка към театралната кариера на някогашната собственичка.
След шеметната актриса, а може би и по нейно време, Чарлз II изживява още няколко яки “сценични тръпки”, сред които се откроява тази с известната певица Мадам Найт. Но лека-полека край него се задържа единствено красивата и излъчваща както умопомрачаващ сексапил, така и знойна нежност, Луиз дьо Карауей. Според клюката тя била изпратена в Лондон от “краля-слънце” на Франция Луи XIV точно за да съблазни английския владетел, с когото в младостта били приятели, а също така да го шпионира в държавните му дела.
За историците Луиз остава вярна на своя истински роден крал и служи на неговите интереси, но е тази, която успява със силния си и решителен характер, както и с привидната си крехкост, окончателно да раздели Чарлз II с извечната му куртизанка Барбара Палмър. Иначе английският двор я ненавижда заради антипатията й и прекалено очевидната й привързаност към Франция, мразена е и за честото бъркане надълбоко в държавната хазна, при това без какъвто и да е контрол от владетеля. Той обаче си я харесва, присъжда й титлата херцогиня на красивия и важен пристанищен град Портсмут, а когато тя му ражда през 1672 г. сина Чарлз Ленъкс, малко след това прави момчето херцог на богатия район Ричмънд западно от Лондон.
Интересното е това, че Чарлз Ленъкс ще се окаже прародител едновременно на три от героините на днешното английско време - споминалата се бивша съпруга на крал Чарлз III - лейди Даяна Спенсър, законата му сегашна половинка - кралица Камила и бившата жена на низвегнатия за педофилия негов брат Ендрю - Сара Фергюсън. Луиз дьо Карауей е до смъртния одър на Чарлз II през февруари 1685 г. и не може да не е чула, това, което умиращият крал прошепва за последно на наследилия го негов брат Джеймс II: “Моля те, не оставяй да умре от глад моята прекрасна Нел Гуин!”
Докторите заключават, че починалият едва на 54 години “Весел Крал”, както го наричал народът, бил покосен от остра бъбречна недостатъчност. А тя пък била причинена от честото приемане от Чарлз II по лекарско предписание на живак под различни форми. С него според хроникьорите в ония времена били лекувани досадните венерически болести.
Румен Михайлов, "Труд"
Няма коментари:
Публикуване на коментар