Връзката между ума и тялото е доста експлоатирана тема напоследък.
Причината е една единствена – ние, съвременните хора така сме се изгубили в търсене на по-добрата си версия, че ни се налага да коментираме и да си напомняме неща, които са естествени, закодирани в нас от майката природа.
В опит да ваем форми като от списанията, да подменим естествените си аромати и да си създадем красиви картини за лица, си подменихме и същината. Вече сякаш не сме представители на биологичен вид, а лустросани роботи.
Да, аз ползвам козметика, познавам добре гъбата и сапуна и не знам как бих стояла близо да натурално ухаещ неандерталец. Става дума за друго обаче – забравяме, че ума и тялото ни са в непрестанен обмен и си влияят ежеминутно. Ако в момента зверски ме боли зъб, едва ли ще съм най-позитивния и усмихнат човек на света. Защо тогава очакваме, че като сме в кофти настроение, а негативните мисли играят на прескочи кобила в главите ни, телата ни могат и даже са длъжни да функционират безупречно?
Чували сте за плацебо ефекта, нали? И аз мога да ви изрецитирам прилежно, че той се получава, когато пациенти поемат инертно вещество, напр. захарно хапче, за което обаче вярват, че е истинско лекарство. Тогава те могат да получат въображаемо или действително подобрение на медицинското си състояние. Други пък даже придобиват реални физически симптоми и направо си се разболяват като знаят, че въпросното хапче има такова действие... За това говорим!
Как си въобразяваме тогава, че можем в главите си да циклим като стара плоча – „остарявам", „имам фамилна предразположение към диабет", „вече не съм издръжлива като преди", „лепвам всички вируси", „не произвеждам здрави яйцеклетки", „критическата наближава" и т.н. и да сме здрави и плодовити? Това е като да искаш да изпревариш някой, натискайки спирачката. Може, ама ако е спрял!
Спокойно можем да оставим настрана захаросания позитивизъм и изобщо не е нужно да летим в розов облак, за да сме здрави и щастливи. Необходимо е само да свалим черните очила и да спрем да се самосаботираме! От нас зависи дали ще се погрижим за телата си като им даваме вода, подходяща храна, слънце и сън и ще ги подкрепим със силата на собствената си мисъл. Тя е горивото, което ни движи напред към мечтите ни.
Разбира се, винаги можем да продължим да мрънкаме и да си обясняваме под сурдинка как за нищо не ставаме. И естествено това ще бъде съвсем вярно.
Само че, ако ни трябва виновен, ще трябва да погледнем в огледалото. Пък после и да поемем отговорността за това, което сме си причинили – не доктора, не годините, не съдбата, АЗ!
Няма коментари:
Публикуване на коментар