Есен

Есен

30 октомври 2015 г.

Само с носталгия вкусно не става

От години магазините ни са пълни с чуждоземска храна и това стимулира вечната ни носталгия по вкусните гозби от детството ни.
 
Само със спомени обаче щандовете по суперите няма да се отрупат с родни вкуснотии. 

Най-много да се отворят още магазини за биохрани, толкова модерни напоследък, пълни с вносна стока, представяна настоятелно като родна.
 

Сривът в производството на храни у нас е резултат от влиянието на много фактори и волни и неволни грешки на кого ли не. В началото на прехода селата, поизпразнени след колективизацията, съвсем се обезлюдиха и повечето хора от тях не останаха в България. Побегнаха на гурбет зад граница. 

Преди влизането ни в ЕС се съгласихме на по-ниски субсидии за родното земеделие и това бе един от последните пирони в ковчега му. Сега основно по полята се сее жито и слънчоглед, щото не се изисква много работна ръка и кой знае каква квалификация. За това ще ядем сирене и кашкавал от страни, които допреди половин век ги внасяха от нас. Колкото и да звучи сензационно, оказва се, че пържолите ни вече са само вносни. И какво ли не още.
 

Засега единствено птицевъдите сякаш удържат фронта. Само една трета от пилетата у нас са вносни, но за държава с традиции в отрасъла и това е много. 

Глобализацията обаче и вечната ни неспособност да се преборим с еврочиновниците за по-големи субсидии си казват думата. Полша още при преговорите за влизането си в ЕС не допусна нейните фермери да бъдат дискриминирани. Същата бивша соцстрана сега е успяла да се уреди да дотира от собствената си хазна птицевъдите си с по 30 евроцента за килограм пилешко, а в България се радваме на национална субсидия за отрасъла от 6 ст. (3 евроцента). При това въпросната мизерна сума е била изкрънкана с много зор, продължил няколко години. Едва след като румънец е заел поста еврокомисар по земеделието сме се осмелили да му припомним, че птицевъдите в родната му страна също ползват такава субсидия.
 

Иначе пред телевизора, в кръчмата и на масата с приятели обичаме да се сещаме колко вкусно е било всичко някога. И да се правим на юнаци. 

За да можем обаче да похапваме отново нещо вкусно, трябва да избираме между 2 пътя. Първият е да се върнем на село и да си отглеждаме всичко, и да се молим някоя мургава тумба да не ни го окраде. Вторият - да се бръкнем по-дълбоко във вечно празните ни джобове и да предпочетем в магазина родната стока. 

По понятни причини българските храни са по-скъпи от внасяните на дъмпингови цени не само от ЕС. Бойкотирайки повечето чуждоземски неща, може и да откажем вносителите им да пълнят щандовете на магазините ни. 

Вземайки предвид обаче какъв ни е манталитетът, никой от вариантите на практика засега не е възможен. Светогледът се мени бавно и трудно. Явно четвърт век засега не стига.

Васил Нанчев, "Монитор"

Няма коментари:

Публикуване на коментар