Тя е с ярки сини очи, в които сякаш се оглежда северното небе; той носи смуглия чар на южняк. Маргарет Мацантини е писателка, драматург и актриса. Майка й е ирландската художничка Ан Донъли, а баща й е италианският писател Карло Мацантини. Самата тя е родена в Дъблин, но от 3-годишна живее в Рим. От 1987 г. е омъжена за Серджо Кастелито – един от водещите днес италиански режисьори, актьори и сценаристи. Имат четири деца. Мацантини е известна на българската публика с романите си „Не мърдай” (преведен у нас като „Чуй ме”), „Да дойдеш на света” и „Никой не се спасява сам”, които са екранизирани от съпруга й. Двамата са у нас, за да представят лично трите филма в рамките на първия кино-литературен фестивал CineLibri.
- Коя беше първата причина пътищата ви да се пресекат – литературата, киното или театърът?
Маргарет Мацантини: - Театърът. И животът, бих казала – случаят, който не е толкова случайност, колкото съдба. Преди много години (ние сме заедно вече повече от 30) играехме в една много хубава постановка на „Три сестри“ от Чехов. Той беше Тузенбах, а аз бях Ирина, които на сцената не са особено щастливи като двойка. Започнахме да пътуваме със спектакъла и по време на това дълго театрално турне се опознахме и открихме, че има много неща, които ни свързват. Влюбихме се и за щастие се оказахме по-щастливи като двойка от Ирина и Тузенбах - преодоляхме много неща заедно с убеждението, че ще се справим. В една връзка никога не трябва да се чувстваш успял веднъж завинаги. Ние все още сме необиграни, нищо не е идеално между нас, караме се, често сме доста объркани. Такива са и всички любовни истории в моите книги – те са между „криви“ личности, на които нещо им куца. Като Италия и Тимотео от „Не мърдай”: за него тя е социално неприемлива, не може да я покаже открито, но точно заради това тя влиза дълбоко в сърцето му и е онова проникване в непознатото, в екстремното, което в живота ни привлича.
- По-трудно и ангажиращо ли е на снимачната площадка да работиш със собствения си съпруг или съпруга, отколкото с други хора, с които сте само колеги?
Серджо Кастелито: - Никога не съм режисирал Маргарет освен веднъж в театъра. Но иначе да работя с нея е привилегия, защото когато правиш филм по книга, ти вече имаш добра история и голяма част от работата е свършена – има я психологията на героите, има го сюжета, дори описанието на даден костюм, обстановка... Книгата е като кладенец, в който режисьорът бърка и изважда чудеса. Спомням си, че като снимахме „Не мърдай“, подарих екземпляр от романа на всеки на снимачната площадка, на техническия персонал и т.н. Да го носят в джоба и когато имат въпрос, вместо да ме питат, да четат книгата - тя със сигурност ще им даде отговора. Сценариите невинаги са приятни за четене, те са просто оръдия на труда, докато книгите са произведения на изкуството.
- Романите на Маргарет Мацантини са силно въздействащи емоционално. Но днес мнозина май смятат, че чувствата са демоде – както в изкуството, така и в живота…
М.М.: - Откакто човек е започнал да пише, единственото нещо, което ни интересува, е интимността - да се опознаваме, да експериментираме, да дълбаем какво е скрито дълбоко у нас: човешкото същество е изтъкано от чувства, които шепнат или крещят... Всички големи писатели в крайна сметка разказват за интимността, но от различни ъгли. Разбира се, има такива, които подчертават патоса, докато мен като писател ме интересува точно обратното – да разчувстваш с по-малко думи, с повече суровост. Примерно може да опишеш така смъртта на една котка, че тя да стане символ – и ти, човекът, който четеш, може да не си плакал за смъртта на баща си, а тази котка да пречупи нещо у теб и да изплачеш всички сълзи, които не си изплакал в живота си. Това е голямата сила на литературата – да поражда чувства, да се промъква неусетно у нас като нелегален на борда, да ни вълнува и покъртва.
- Италианското кино бе водещо през 60-те и 70-те и създаде шедьоври. Къде се намира днес: дали донякъде не изгуби пътя, или ние, останалите в Европа, го изгубихме от поглед?
С.К.: - По малко и от двете. Има и още нещо - през последните 20 години италианското кино прекалено се идеологизира и като че ли забрави простата способност да разказва истории. Мисля, че и големият напредък, който телевизията постигна не само в Италия, но в целия свят, донякъде го унищожи. Често големите сериали от типа на „Къща от карти” са по-ефектни и въздействащи от един филм, защото примерно в 30 серии позволяват интересна драматургия, разгърнат разказ, сериозен анализ. Аз навремето гледах кино с поглед, вперен нагоре към екрана, а децата ми днес гледат с поглед надолу към смартфоните си. Сега технологията може да се консумира от всеки. Промени се смисълът на образа. Той вече се „разказва” с айфон. Качеството се търси не в субекта на изображение, а в неговото съвършенство – така го разбират младите. А всъщност най-революционното нещо, което продължава да съществува, е човешкото същество. В епоха, когато новините по телевизията ни показват невъобразими неща – убийство на журналист в ефир, бежанска трагедия или мъртво дете в ръцете на войник на брега, режисьор почти не би дръзнал да вкара подобни образи в един филм. Разказва ни ги реалността. Тогава, за да се спаси, киното трябва да говори с метафори. Защото иначе има отлични журналистически репортажи, които разказват по много емоционален начин, със сила, с каквато никой филм не би успял.
- Коя от екранизациите по книгите на Маргарет Мацантини е най-сполучлива и има ли някоя, която според вас не е дотам успяла?
М.М.: - Всички филми по мои романи е снимал Серджо, така че не бих могла да кажа нищо лошо в негово присъствие, има си хас (смее се). Той продължително е работил над тях – те са дълги любови, минали през много размисъл и пренаписвания. Голямата разлика между киното и литературата е, че литературата я правиш сам, а киното – с един куп хора. И киното струва чувал пари, а литературата – нула, само усилието на твоята личност. Съобразявали сме се с това, рязали сме от сценариите сцени, които биха били прекалено скъпи. Всеки филм, който Серджо е правил, има своя самостойност. Това е голяма възможност и за мен – успехът на филмите му дава и много нови читатели на моите книги. Но филмът, към който все пак съм най-привързана, е „Никой не се спасява сам“. Защото е последен и защото е труден. Той няма „твърда” основа, много по-фрагментарен е. Това е историята на една двойка, разказана на пресекулки. Двама млади хора, на около 35, които току-що са се разделили, седят на масата. Всеки е достатъчно млад, за да си изгради нов живот, но са с един ужасен провал зад гърба, наранени и яростни. Нямат търпение да си отидат един от друг. И любовната история от миналото върви на обратно. Този кинематографичен език е доста сложен и бях удивена от неговата реализация, която е много амбициозна. В „Не мърдай” има история, която може да се разкаже с 3 думи: женен мъж забременява една несретница, в същото време и жена му е бременна; несретницата прави аборт и след това умира – той е лекар, но не успява да я спаси. Докато тук е много по-сложно.
- В два от филмите – „Не мърдай” и „Да дойдеш на света”, в главната роля е Пенелопе Крус. Как открихте, че тя е идеалната актриса, която да персонифицира жените от романите?
М.М.: - Това, че Серджо намери Пенелопе, беше много добро попадение. Когато й предложи, тя имаше съвсем различен имидж: бляскава модна икона, красива и известна. Изглеждаше почти немислимо да представи тази скромна женица Италия (така се казва героинята в „Не мърдай” – б.а.), която е противоположен женски архетип. Но тя се справи прекрасно.
С.К.: - Когато за пръв път се срещнахме случайно в Испания, бях доста скептичен. В онези години Пенелопе беше лъскава светска знаменитост, още беше сгодена за Том Круз. По-късно я видях в Париж и й казах: „Не търся звезда – търся актриса“. А тя отговори: „Търся режисьор, който да ми каже точно това“. И предложи: „Изпрати ми на запис един монолог, аз ще го разуча, ще го изиграя и ще ти върна касетата с моя опит. Ако ти прецениш, че ставам – аз съм готова!”. Тази касета с нейния глас, когато Италия разказва за изнасилването си, още я пазя. Веднага щом я чух – разбрах: тя беше Италия. Пенелопе си спечели ролята.
М.М.: - Тя научи италиански за филма, но направихме героинята албанка заради лекия й акцент на чужденка. Загрозихме я нарочно, а това беше голямо предизвикателство.
- Как живеят днес младите образовани хора в Италия? От нови италиански филми като „Банат” и „Извинете, че съществувам” се вижда, че проблемът с младежката безработица е общ за вас и нас…
М.М.: - Те са обхванати от чувство на тъга. Годините са жестоки. Когато в един квартал фалират и затварят дори магазините за детски играчки, разбирате, че кризата е много тежка. Това влияе на духа на хората, но се надяваме, че нещата ще се подобрят. Италия е малко застаряваща, вкопчена в традицията страна и трябва да се дават повече възможности на младите, за да се обнови.
Маргарет Мацантини и Серджо Кастелито
"Новинар"
Няма коментари:
Публикуване на коментар