Българинът не чете. Големите издателства играят нелоялно и искат да погълнат малките. Те продават книгите на дъмпингови цени и буквално изяждат хляба на тези, които едва успяват да отпечатат по десетина заглавия годишно.
Такива обвинения се чуват у нас от години. Дребните играчи в този бизнес дори вещаят апокалипсис на книгоиздаването. Съзират в него тъмни интереси.
Ако в първите години на прехода, когато източникът и посоката на финансовите потоци бе твърде неясна, обвиненията на малките издателства можеха да минат, сега подобни твърдения звучат неаргументирано.
В едно общество читателите никога не са били голям процент. По времето на соца, когато издателствата се брояха на пръстите на едната ръка, за отпечатването на нова книга авторите минаваха през ситна цедка и чакаха звездния си миг с години. Читателите пък чакаха за качествени книги на опашки, в книжарниците се правеха списъци. Например от първото издание на „Майстора и Маргарита” на Михаил Булгаков от бившия Полиграфически комбинат до книжарниците едва ли стигнаха и 200 броя. Всичко бе изкупено предварително чрез списъци по месторабота.
В онези години също се говореше, че хората не четат, защото десетки заглавия залежаваха в книжарниците, защото просто не ставаха за четене. И сега някои залежават или заради цени или заради ниско качество.
Сега в книгоиздаването нормите са други. В бранша се работи по силата на европейските правила, като се започне от спазването на авторското право и се стигне до свободната конкуренция на пазара, в която оцеляват само добрите. Защото тях избира читателят.
Затова е твърде смехотворно някои да се жалят, че българинът не четял, не купувал книги, че големите искали да погълнат малките. Въпросът е в качеството. Преди години едно издателство, наблягащо на романите, си позволяваше да не плаща на преводачите. Обявяваше „конкурси” за превод, раздаваше по 30-40 страници на кандидатите, после ги прибираше, казваше им, че не стават за тази работа, но издаваше книжката с техния труд. Въпросното издателство бе от първите, които регулирането на нормативната уредба в бранша отвя.
Малките играчи в този бизнес сега не могат да си позволят лукса да играят нагло, както правеха някои в началото на 90-те. Те обаче и нямат средства да плащат авторски права, нито да издават безплатно и да стимулират български автори.
Българинът чете, но вече ползва и ресурса на мрежата. Пределно ясно е, че няма общество и държава, в която хората на 100% да държат книги в ръце. Навсякъде този дял е не повече от 15 - 18 на сто. У нас самоотвержените читатели, отчетени чрез купувачите, са около 10%. За страна със 7 млн. души население, предимно застаряващо и с не особено високи доходи, се оказва, че дори имаме повече купувачи на книги, отколкото в Румъния, където годишният оборотът е близо три пъти по-висок от нашия.
Чужди издателства купуват правата на български автори, чужди издателски къщи работят съвместно с наши. Ето това е мярката, по която се мери качеството на едно книгоиздаване. Което означава, че нашето е добро. Но преди то да бъде признато отвън, е било оценено от българския читател.
„Защото четенето е занятие за избрани, то не е занаят.” Казал го е един класик. Който чете, знае кой е той.
Силвия Николова, "Монитор"
Няма коментари:
Публикуване на коментар