Сам Полк е бил един от вълците на Уолстрийт.
В сърцераздирателните си мемоари, публикувани в неделния брой на „Ню Йорк Таймс”, Полк поглежда назад към времето, когато е бил безочлив борсов спекулант и се отвращава от това, което е бил в миналото. „Бях гигантска огнена топка от алчност.” „Исках да притежавам милиарди долари.” „Лъжех самия себе си.”
Аз, аз, аз.
Въпреки красивите блондинки, ателиетата в Нохо, престижните ресторанти на Манхатън, безпроблемното намиране на билети на втори ред за мачове на New York Knicks, нищо от това не лекува „вътрешната рана”, „духовната празнина, която не може да бъде запълнена с купчина лесно спечелени пари.”
Също като колегите си, които са „пристрастени към богатството”, Полк е убеден, че да бъде богат е решението на всичките му проблеми. Но не е. В края на краищата той напуска бърлогата на „вълците”, ала не и преди да направи удар с бърза продажба по време на финансовата криза.
На пръв поглед мъчителният разказ на Полк изглежда като унищожително обвинение към неолиберализма. Той хвали приноса на обикновените работещи хора като майка си, която е медицинска сестра и сравнява борсовите спекуланти и финансистите с обикновени наркомани, които винаги са нащрек за бърза реакция и решение, вместо да преследват дългосрочните интереси в системата като цяло. Но въпреки че оставя Уолстрийт зад гърба си, Полк изобщо не успява да се раздели с емоционалните и идеологически пространства на неолиберализма.
Неговата изповед е напоена с терапевтичния език на културата на самопомощта: политически феномени като диктата на финансите, неравенството и класовата власт са предефинирани като лични патологии. Те трябва да бъдат лекувани с психотерапия и общности за подкрепа на тези пусти души, страдащи от пристрастеност към богатството.
Накрая Полк завършва, както се досещате, със създаването на организация с идеална цел, с която иска да компенсира всичко лошо, което е направил. Каква е нейната цел? Не да се бори с властта на финансовия капитал, не да посреща духовните нужди на бившите борсови спекуланти от Уолстрийт, целта са хранителните навици на бедните хора.
В новата си книга „Провал: зрелостта на работническата класа в годините на несигурност” социоложката Дженифър Силва анализира начините, по които неолиберализмът е трансформирал нашето себеусещане. Според Силва атакуването на организации на работническата класа и дори на определени стандарти на живот е накарало много млади хора да приемат дълбоко терапевтичен и индивидуалистичен поглед към света и собственото си развитие.
Оценките на младите работници, интервюирани в книгата, показват, че тези хора нямат вяра в политиката и колективните действия, посредством които да се справят с проблемите или да осмислят живота си. Вместо това, те се справят с травмите на ежедневието, изработвайки „дълбоко лични истории за съзряване, основавайки зрелите си идентичности на възстановяването от болезнените минали зависимости, детско насилие, семейни травми или изоставяне – и изфабрикуването на еманципирано, трансформирано, зряло АЗ.
На езика на Чарлс Райт Милс, на тях им липсва социологическо въображение, което да им позволи да свържат личните си проблеми с обществените въпроси. Социалната вреда, нанесена от разпадането на работнически съюзи, диктата на финансите и дълбоко вградените модели за полова и расова дискриминация са постоянно изменяни в доказателства за лични провали, които ако останат некоригирани, спират постигането на стабилност и сигурност.
Въпреки че Полк е дете на средната класа, който натрупва състояние преди да навърши 30 години, неговото обяснение на житейския му път носи същите характеристики като интервюираните младежи от работническата класа на Силва. Той проследява всички свои лични провали – злоупотребата с наркотици и алкохол през младостта, дребната престъпност, сбивания на работното място, сексуални изневери и жаждата за пари – до травмата от детството, причинена от бащата.
Според него, хората със склонност към пристрастяване, не политическите актьори или социоикономическите структури, са отговорни за голямата пропаст между богатите и бедните. Това не е отвращение от голямото социално крушение на неолиберализма, а по-скоро развитието на едно вътрешно усещане за Аз, шлифовано с години терапия, която най-накрая го подтиква да напусне Уолстрийт.
Подобно на колегите си, които заемат по-ниски позиции на все по-несигурния пазар на труда, Полк придава смисъл на живота си и света като създава индивидуални решения, за да се изправи и надмогне травматичното минало, изключено от всеки по-широк социален контекст. Тази емоционална ориентация е общо състояние на неолибералната субективност отвъд класите.
Във вихъра на управлението си Маргарет Тачър заяви, че в неолибералната контрареволюция икономиката е методът, но целта е да се промени душата. Съдейки по мрачните емоционални пейзажи, които много от нас изглежда обитават, проектът е успял и отвъд най-смелите мечти на своите герои.
Позоваването на индивидуалистични и терапевтични подходи към проблемите на нашето време не е трудно да се схване. Но само чрез създаването на солидарност може да се възстанови доверието в колективната ни способност да променяме света.
Дотогава единственото нещо, което Сам Полк може да предложи на света е самотна купа пилешка супа за неолибералната душа.
Jacobin, превод: Юлия Владимирова, A-specto.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар