Преди няколко дни научихме, че асоциацията “Смайл 13” (Smile 13) организира в един аквапарк ден, посветен на жените и на децата под десет години, в който ще бъде разрешено да се носят буркини.
Както обикновено, полемиката проби първо в социалните медии, преди да бъде подета от политическата класа и да намери отзвук в международната преса. Това не е изненадващо: ислямизмът приема първо формата на културен империализъм, който напредва във всички западни общества.
Така през 2014 г. кметът на Квебек Режи Лабом повярва, въпреки личните си колебания и силното си раздразнение, което не успяваше да прикрие, че трябва да приеме присъствието на буркини в обществените басейни в града, в името на различността, която естествено има всички права и на която трябва да се подчиним. Простосмъртните като цяло веднага разпознаха идентичността провокация в организирането на подобно събитие: най-суровият ислям се настанява във Франция и иска да установи там свои собствени правила.
Въпреки че денят бе отменен, остава необходимостта да поразсъждаваме какво представлява той. Присвоявайки си SpeedWater Park за един ден, във Франция бележи присъствието си един радикален, чужд на френските нрави ислям, който възнамерява да остане. Щяхме да различим обикновеното от цялостното фередже, и двете свидетелстващи за форма на идентичностен ексхибиционизъм, призван да направи исляма видим в сърцето на града. През този един ден аквапаркът трябваше да бъде класиран сред загубените територии на нацията. Френската култура щеше да бъде заменена там с друга.
Ислямизмът си присвоява женското тяло, за да маркира своето физическо и символично присъствие в нациите, които иска да завладее.
Естествено едно малцинство от елита предпочита да капитулира и да се скрие зад човешките права, сякаш политиката се отменя при тяхното систематично празнуване. Логиката на подчинението е следната: тъй като аквапаркът е частен, не е ли разрешено на която и да е група да го наеме за един ден и да го подчини на правилата, на които иска? Защо се намесва обществото?
За мнозина това е повод също да десубстанциализират френския лаицизъм в името на един мултикултурализъм, който претендира, че се бори срещу ислямофобията: така се преработват законите, които трябва да регулират проявлението на религиозния комунитаризъм в публичното пространство. Ситуацията е лишена от своя драматизъм и изглежда така сякаш нищо не се е случило. За пореден път събитието е класирано в рубриката “произшествия”, т.е. като не-събитие, което не заслужава да бъде мислено политически.
Да не се залъгваме: ислямизмът е в логиката на политическо и идеологическо завладяване.
Той иска да насади по необратим начин един особено суров ислям в сърцето на западните общества и да направи немислима неговата критика, освен с риск от обвинение в ислямофобия. Той тества, доколкото може, западните защити, за да види къде ще отстъпят. Той води война на изтощение. Нашите общества, които вече не знаят как да поемат политически своето цивилизационно наследство, изглеждат обезоръжени срещу него.
Откъсвайки ги от техните цивилизационни корени, ислямизмът играе онова, което се нарича ценностите на републиката срещу Франция. Той се прикрива зад човешките права, за да наложи комунитаристките завоевания. Зад съгласието с големите принципи на либералната модерност, той прикрива своето териториално, културно и идеологическо внедряване. Без да си дава особено сметка, Франция се подчинява на системата на разумното приспособяване, която я кара да вижда в собствената си слабост белег за величие и хуманитарна щедрост.
Същата ситуация се наблюдаваше в канадските съдилища, когато, през октомври 2015 г., една пакистанска имигрантка пожела да положи гражданската си клетва облечена в никаб. Съдилищата и политическата класа й разрешиха в името на човешките права. В една страна, която минава за Дисниленд на различността в новия свят, юридически и културно бе признат за норма един символ, който превръща жената в по-низше същество, в името на човешките права.
Радикалният индивидуализъм прави невидим конфликта на културите. Но се налага една очевидност: не толкова абстрактните ценности правят една страна, колкото нейната култура и нрави. На практика създаването на зони, повече или по-малко подчинени на форма на сексуален апартейд, отговаря на едно програмирано дефрансизиране на части от националната територия.
Тази, която облича буркини, всъщност заявява по агресивен начин своята не-принадлежност към западния свят.
А асоциация, която организира събитие, където това ще бъде почетено на практика, е форма на най-радикална политическа активност.
Впрочем в момента, в който националната култура изчезва, националният суверенитет става неработещ.
Франция вече не е добра дошла в дома си.
Предполагаме, че тя ще възобнови правата си в тези денационализирани пространства само с голяма политическа решителност. Ясно е, че отново няма да липсват проницателни умове, заети да открият нова дефиниция на Франция, за да съответства тя на своята мултикултурност. Винаги е по-лесно да си играеш с думите и да избягаш от реалността, отколкото да се изправиш прозорливо пред нея.
Естествено е нещо хубаво да се даде възможност на мюсюлманите да изживяват свободно вярата си в нашите общества, които с пълно право могат да се гордеят, че зачитат свободата на вероизповедание. Но е нещо съвсем друго да се допуска форма на заличаване на културата на приемащото общество, сякаш тя е по желание в собствената си страна. Ако западните страни трябва да бъдат естествено гостоприемни спрямо своите граждани мюсюлмани, те не трябва обаче да се превръщат в земя на исляма.
В Рим трябва да се държиш като римлянин
За да се интегрира наистина в страните, които я приемат, мюсюлманската религия трябва да се промени по западен модел и да се пренесе в култура, която ще я задължи да промени своето отношение към социалното включване на вярата. Мюсюлманите трябва не толкова да се стремят да направят религията си възможно най-видима в града, колкото да възприемат западните нрави и да заложат на по-малко завоевателна религиозна практика, независимо дали става дума за височината на джамиите и минаретата, уличните молитви или показните религиозни знаци.
Новопристигащият в една страна трябва да изпрати сигнал, че ще спазва нейните нрави и обичаи. Това е неговият начин да каже, че разбира, че пристига в свят, който вече е там и към който е готов да се интегрира в дълбочина, а именно като признава и зачита същинската природа на цивилизацията, към която се присъединява. Обичаме да казваме, че в Рим трябва да се държиш като римлянин. Формулата остава повече от валидна и би трябвало да доведе до сериозен ремонт на нашите политики на интеграция.
Матю Бок-Коте, “Фигаро”
Матю Бок-Коте е доктор по социология, доцент в HEC в Монреал и хроникьор на “Журнал дьо Монреал” и Радио Канада.
Превод от френски: Галя Дачкова, Glasove.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар