Георги Марков е роден в Пловдив през 1946 г. Завършва история в Софийския университет. Специализира в Института за европейска история в Майнц, ФРГ. Професор, доктор на историческите науки, академик от 2008 г.
От 1993 г. до началото на 2012 г. е директор на Института по история при БАН. Автор на близо 20 книги и учебници, специалист по нова история, международни отношения и войните в края на ХІХ и началото на ХХ век. Автор е на десетки студии и монографии.
- Акад. Марков, безспорно 6 септември е сред най-значимите събития в новата ни история. Какво трябва да знаем за Съединението?
- Преди всичко това е събитие, което ни дава национално самочувствие. Показва ни, че съдбата на българите зависи и от нас самите. Само седем години след Берлинския договор, който разпокъсва Санстефанска България на две части, българите от двете страни на Стара планина са извикали „Да живее Съединението!“ И въпреки съпротивата на меродавните тогава Велики сили, са го наложили и защитили във войната срещу агресорката Сърбия. Това е едно много оптимистично събитие, защото за съжаление по-късно беше последвано от други злощастни събития. След това в народопсихологията ни настъпи чувство за поражение. Каквото и да правим, каквито и подвизи да имаме на бойните полета, всичко зависи от другите. Това е така нареченият сателитен синдром, който за съжаление продължава и днес в съвременната българска политика.
- През призмата на днешните събития каква поука трябва да си направим?
- Има един надпис на Народното събрание, който повтаряме непрекъснато - “Съединението прави силата“. Забелязал съм, че депутатите влизат през служебния вход на Народното събрание. Много рядко съединението спохожда пленарната зала. Вярно е, че и в миналото някои от партиите са враждували, имало е караници. Но по големите въпроси винаги е имало единство. Защото след Освобождението националният идеал е събирането на всички българи под обща държавна стряха. Това е националното обединение. Затова са се вдигали въстания и сме водили войни. И това е обединявало. Както преди 100 години при участието на България в Първата световна война Демократическата партия на Александър Малинов е била против съюза с Германия и Австро-Унгария, но с обявяването на войната от трибуната на Народното събрание той призовава „Нека да свием партийните знамена и да се наредим всички под националния трицвет, защото трябва да спасяваме отечеството.“
- По-скоро за добра дипломация ли става дума или за още нещо?
- Наистина става дума за добра дипломация. Съединението е подготвено от всички правителства след Освобождението, разбира се, най-вече от това на Петко Каравелов и държавния глава княз Александър I. Не трябва да забравяме неговите заслуги, тъй като той е първият български монарх след Освобождението. Става дума за един много заслужил владетел, който си отива рано от този свят. Така че тук главна роля играят добрата дипломация и тактическото използване на противоречията между Великите сили. Например за голямо учудване руският император Александър III се обявява против Съединението. Като имате предвид, че Русия е била ощетена и да не кажа унизена от Берлинския договор. Кралица Виктория пък отначало се обявява против Съединението като нарушение на Берлинския договор, но след като разбира позицията на Русия, тогава тя го подкрепя. Това е парадокс и единственият случай, когато британска външна политика е подкрепяла българските национални интереси. Всъщност Великобритания пречи на нахлуването на османските войски в Източна Румелия. Не забравяйте, че Източна Румелия е автономна област, но е под върховното управление на султана и когато Сърбия ни напада и нашите войски се ориентират по западната граница, има опасност от нахлуване на османските войски. Това е успехът на българската дипломация, от който трябва да се поучим.
- Според някои ваши колеги Съединението е звездният миг на България. Вие как бихте го определили с няколко думи?
- Съединението е първият и за съжаление последният успех в осъществяването на нашия национален дял за обединение. Възвръщането на Източна Румелия, присъединяването към Княжество България се дължи на съчетаване на много български фактори - не само на дипломация, но и на добра армия. Ако войската се беше обърнала против този акт, то нямаше да се случи. Но тя подкрепя въстаналия народ. Българските фактори и обединението около тази идея, съчетано с международните обстоятелства и ловкото използване на противоречията между Великите сили, наистина е звезден миг. Ние много му се радваме, защото по-късно печелим битките, но губим войните. В момента издаваме книга за Първата световна война, където живот и здраве ще отбележим няколко събития, но тези бляскави победи на българската армия след това злощастно се проклинат от българските политици.
- Често се дискутира какво е значението на Чардафонската чета. Преувеличено ли е то?
- Има известно преувеличение, като имате предвид перото на Захари Стоянов. Това е въстаналият народ. Става дума за дружините на Данаил Николаев, бележит бесарабски българин, и Гаврил Кръстевич. Той е заслужил деец на борбата за църковна независимост. Всъщност Кръстевич не е повикал османски войски в Източна Ручелия и това е неговата заслуга.
- Като говорим за тези събития, смятате ли, че историята се идеологизира?
- По-скоро има известно политизиране. Историята е една много полезна наука. Неведнъж съм казвал на политиците, че историята нито започва, нито свършва с тях. Например преди 89-а година беше ясно каква беше политизацията, но тя продължи за съжаление и след това, само че с друг знак. Започна едно пренаписване на учебниците. Стремежът историята да се пише до днешния ден не е правилен. Важно е как си описан от историците. Политиците правят историята, но пък историците я пишат. Вярно е, че преди 89-а година имаше едно клише, че едва ли не всеки конгрес е исторически, но това не биваше да продължава и след това. Трябва да мине поне едно поколение време - около 25 години. В момента пишем том 10 на Многотомната история, която обхваща периода 1944-1989 година. Излязоха сериозни изследвания и трябва да напишем тази епоха, но без това противопоставяне комунизъм-антикомунизъм. Вникването в крайности не е исторически подход.
- Днес обаче май повече от всякога имаме нужда от дипломация, така ли е?
- Дипломация... Тъжно е, много е тъжно. Като гледам последните ни трима външни министри, макар че са от различни политически сили, много си приличат. Сякаш са извадени от един калъп. Та те са министри на някаква глобална политика. А един министър трябва да защитава не само европейските, а и националните интереси. Не бива да са чиновници.
- Като гледате усложнената ситуация във връзка с бежанската криза, притеснявате ли се?
- Притеснява ме, разбира се, защото се вижда, че Европейският съюз е безпомощен. Приказки, приказки... А не можем да защитим външните граници. Знам каква беше границата навремето. Не можеше диво прасе да премине. Имаше гарнизони в Звездец, на други места. Сега всичко е порутено. Тъжна картина. Затова трябва да си възстановим армията. Имаме 7 хиляди незаети места, а ще станат и повече.
- Бежанската криза ли е най-голямото предизвикателство пред Европа?
- Да, защото говорим за национална сигурност. Няма как да има национална сигурност без силна армия. Не бива да разчитаме друг да ни пази територията. Още повече че както казва народът, ние сме на топа на устата. Трябва да си стегнем оградата.
- И май отново стигаме до дипломацията?
- Точно така. Сателитната политика на „да“-кането е лесната политика, но тя не е достойната политика.
Интервю на Яна Йорданова, "Монитор"
Няма коментари:
Публикуване на коментар