“Рисунката: спомени от годините” - студентски етюди и портрети”.
Така е озаглавена последната изложба на Вежди Рашидов, открита през седмицата, която почитателите на неговото изкуство могат да видят все още в столичната галерия “Средец” .
160 ранни творби, рисувани върху хартия с молив, въглен, креда. Творби, които дават представа за бъдещето на един голям художник. От тези рисунки после се раждат онези невероятни скулптурни работи, които го прославят по цял свят.
С тази изложба Вежди Рашидов смело прехвърля мост от днешното време към миналото, за да ни докаже за сетен път, че Господ си избира онези, на които праща Вдъхновението. Утвърденият днес художник, чиито творби световните галерии слагат до Пикасо, има смелостта да ни покаже акварели и рисунки, скици и етюди, създадени в ученическите и студентските му години… Изумлението е огромно.
Впрочем Вежди не случайно прави тази изложба – тя е "сладкото" му отмъщение към онези, които в годините назад не са вярвали в неговия творчески гений и в неговия хъс да се докаже като световен творец.
Да тръгнем по следите на тези рисунки…
Вежди решава, че художникът в него живее в седми клас, след като напуска сиропиталището. Тогава си казва: “За мен има само едно училище и това е Художествената гимназия”. И идва в София. Първият път подрязват крилете му. Скъсват го на изпитите.
На следващата година отново атакува. Този път успява. И пристига от Кърджали в столицата сам, с побелели от прах обувки и …с две голи ръце. Пари няма. Спи на Централна гара.
Припечелва като хамалин. Но талантът не спи. А длетото не се спира в ръцете му. Влиза в Художествената академия с най-високия бал, приемат го в специалностите илюстрация и монументална скулптура. Сблъсъкът с големия град обаче го вади от равновесие. Шокът е огромен – той, беднякът от далечния Кърджали, изкласил по сиропиталищата срещу нахаканите софийски момчета с шушляци, хвърчаши москвичи по улиците, гърмящи ВЕФ-ове... Истински сблъсък на светове. И първото усещане за несправедливост.
Тогава се зарича: Ще ви покажа кой съм! Впрочем, този му хъс никога не угасва. Работи денонощно... И го забелязват. Големите. Заслужилите, народните художници. Някои си казват: Идва един турчин, който иска да изкачи върха, откъде накъде? Оттогава завистта започва да го следва по петите.
Но и късметът - също.
Още със завършването на Художествената академия студентът Вежди Рашидов печели Ватиканската награда на името на Данте Алегиери, съпроводена с 24-каратов златен медал.
Казва, че я е получил случайно, но в този живот и случайността трябва да се изработи.
“Нямах ателие и работех в кухнята, махах мушамяната покривка, слагах един найлон, имах една метална въртележка, още я имам, слагах на нея 5 кг глина, малко восък и почвах да вая. Един ден, било е 81-82 година отивам на “Шипка” 6 и ми казват, че в Равена има световно изложение по трилогията на Данте, на което всяка година се сменя тематиката: “Рай”, “Чистилище” и “Ад” и международно жури раздава награди. За първи път България е поканена, дали са ни квота за участие на 10 човека, но някой се е отказал. Старчев, беше шеф на секцията, ме вижда и ми казва: “Ти си млад, имаш ли нещо на тема “Чистилище”? Аз нямах нищо, но казах: “Имам! - След четири дена го донеси, да го пратим в Италия.” Боже, мой, Италия! Прибирам се в кухнята и почвам да правя “Вратата на Чистилището” от восък, жив и здрав е още Цецо Куртишев, леарят, пари нямам, помолих да го ми го отлее безплатно. На четвъртия ден бях готов и занесох скулптурата в Съюза. След месец получих писмо, че международното жури измежду 500 работи избрало моята и ми дава голямата награда “Златен медал на Ватикана” на името на Данте Алегиери. Нашите бяха го превели като “Вратата на Читалището”. Наградата се съпровожда от 10 милиона лирети, което се равняваше тогава на 7-8 хиляди долара. Можеш да си купиш един апартамент! Не можех да схвана за какво става дума. Но усетих как завистта заработи. Големите майстори, народните художници бяха изненадани - аз, вчерашно хлапе, взимам Ватиканската награда! И то измежду 500 художници от цял свят. А аз до този момент не съм излизал от България...”
Вежди заминава за Италия и се устремява към Ватикана. По дънки и маратонки. С една чанта през рамо, в която има цигари, черни лъскави шорти, два чифта чорапи и много вафли и бисквити. Един българин във Ватикана, година след покушението срещу папата. Взима Ватиканската награда, прибира златния медал и 10-те милиона лирети и се връща в България с надеждата, че вече е на върха на славата... В София го посрещат с гробно мълчание. Все едно, че нищо не се е случило. А той иска да се похвали, да се изфука, иска да разкаже, иска да получи признание и сред своите. Те го награждават с… оглушителна тишина. “Това ме смачка! Това беше първата ми награда, първата ми тръпка и първият знак на завистта”.
В мигове на откровение Вежди си спомняше този миг с огромна тъга: “Питах се: “Никой ли не ми се радва?” Тишина! И това се повтаряше всеки път при всяка следваща награда. До днешно време. Успехът не се признава. Дойдоха още много награди, още много медали, но отношението си остана същото”.
Тази болка в сърцето на Вежди никога няма да отшуми. Това чувство е закодирано в него, защото го усеща като отношение към различния, към турчина. Дори и ние да нямаме такава мисъл за него, той така усеща нещата. И понеже често съм се питала защо са му тъжни очите, дори когато се смее, отговорът му винаги е бил един и същи: “Няма успех, на който някой да ми се е зарадвал. Това е нашият манталитет. Отначало ми беше мъчно, после разбрах, че в крайна сметка не е толкова важно дали някой ще ми се зарадва или ще ме отрече. Важно е да си потребен някому. Научих се, че не може да ми дава мнение за сиренето човек, който не яде сирене. В България има хора, които си си мислят, че са родени само, за да изразяват мнение. И това е единственото, което могат да правят. Затова много отдавна си изградих имунитет срещу хора, които не консумират моето творчество. Тяхното мнение за мен не значи нищо.”
За да стигне до тази философия Вежди е минал през не една и две битки, в които завистта и ревността обединяват усилията си, за да го смачкат. Понякога пада, не рядко смачкват фасона му, но той винаги намира сили да се изправи и да продължи напред - все по-нахакан, все по-реализиран и все по-възхваляван. След всяка битка минава през собствената си “Врата на Чистилището”. Там пречиства душата си, там остава насаме с Бога, за да може после начисто да влезе в ателието – неговата светая светих, неговият олтар…
И през всичките тези години го следват много приятелства и много предателства. ”Истината за мен е следната - аз проведох една много сложна и много дълга битка. Бях много амбициозен и поведох битка с посредствените, защото те не искаха аз да бъда добър. Животът ми мина в тази битка с посредствеността, докато докарам всичко до един Вежди. В тази битка съм бил и много силен, и много беззащитен. Странен живот!”
Всичката тази суетня Вежди я забравя, щом влезе в ателието. “В ателието става някаква магия. Винаги съм си задавал въпроса, защо хората не коленичат навсякъде да се молят, а търсят амвона. Ами простичко е - защото един художник там е нарисувал образа на Христос. И човекът търси образа. А се оказва, че образа на Христос за обществото го е дал един художник. Така че, ако на човек му изчезне вярата, тогава може да е прав Вапцаров - след вярата нищо не остава! И за мен е така - в ателието е моята вяра. Без нея умирам!”
Вежди никога не спира на едно и също място. Никога се спира да мечтае - дори, когато признава, че изпитва страх от смъртта, не престава да създава - дори, когато го боли, не се уморява да пришпорва живота - дори, когато е обзет от отчаяние. Силно емоционален, лесно раним, той всъщност е една скала от неистова воля да се реализира. Сякаш заради всичко това, след завръщането си от Оня тунел, Господ удвои Вдъхновението и Амбицията му. Изложбите му се редят една след друга, през няколко месеца, или през седмица-две. И се разпродават още в галериите. Акварелите ги свалят от стените, пластиките ги взимат от постаментите. А той не спира. Редува ужаса на ежедневието с тишината на съприкосновението с Бог. Сякаш се състезава със себе си. Сякаш в Онова Чистилище е закодиран хъса му да се доказва – бедняка от Кърджали на целия свят.
“Никога не стига да успееш. Успях в мечтата ми да стана известен, успях в желанието си да стана добър скулптор, успях да се осъществя в професията си, успях да правя това, което много обичам, успях да имам качествена жена до себе си, успях да имам две прекрасни внучки, успях да селектирам и истинските си приятели. И съм много щастлив, че те започнаха да стават по-малко, но за сметка на това - по-качествени. Има хора, които ме обичат, има и такива, които ме мразят. Но аз съм казвал крилата фраза, че не съм любовница на целия свят, за да ме обичат всички. Всеки свой лев съм го изкарал в ателието си. Ръцете ми са вечно черни, загрубели, защото по тях личат следите от чука и длетото. И най-важното - аз не дължа никому нищо в живота си. Единственото нещо, което не ми достига и сигурно годините няма да ми стигнат, е да си направя всички скулптури, които искам."
Когато стана на 60 каза: "Никой не може да пенсионира един творец. Ние умираме до стативите, писателите - върху белия лист, музиканите - върху клавиша. Радваме това, че аз се осъществих навън, а не вътре. Опитах се и успях да изляза от поточето и да вляза в морето. Аз се наложих на голямата сцена, в океана сред китовете. В жестока битка с големите риби.”
Сега ще стане на 65. И не престава да повтаря: Хиляди пъти съм казвал, че изкуството е най-красивата илюзия за бягство, най-красивата лъжа. Още малко ми се иска красиво да полъжа...
Този път е решил да ни "лъже" яко. "Ще празнувам с три изложби. Едната ще бъде в Хасково - градът на моето детство. Другата ще е традиционно в “Арте" в София, а на 14 декември в галерия “Средец" ще покажа рисунки, случайно останали от времето."
А догодина ще прави изложба в Антиб на Лазурния бряг, където е един от прекрасните музеи на Пикасо. По-късно - в Сен Пол дьо Ванс - любимото място на Сезар, Арман, Пикасо, Тобиас, Матис, Тапиес. Там е гробът на великия Шагал. Почти всяка година Вежди ходи там и слага камъче до надгробната му плоча.
Така оставя част от себе си до Великите, с които винаги е искал да се съизмерва.
Той - хлапакът от Кърджали, когото светът отдавна припозна като Голям!
Валерия Велева, Epicenter.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар