Веселин Ханчев – поетът, изминал разстоянията в себе си

„Загубеното щастие е по-тъжно и от самата тъга“
 
Веселин Симеонов Ханчев се ражда на 4 април през 1919 година в Стара Загора. 

Завършва гимназия в родния си град и право в Софийския университет през 1941 г. Литературен уредник във в. "Литературен глас" (1938-43), началник на Отдел за литература и изкуство в Радио София (1945), драматург в Народната опера (1949-51) и в Сатиричния театър в София. Редактор (от 1958) в сп. "Пламък" и в Българска кинематография. Съветник по културните въпроси в посолството на България във Варшава (1962-64) и Париж (1964-66). От 1934 г. сътрудничи на вестниците "Час", "Литературен глас", а след 1944-а - на всички периодични литературни издания.

Автор е на гражданска и интимна лирика, на пиесите "Злато", "Отровен хляб", "Двамата и смъртта", и на нереализирания филмов сценарий "Крали Марко". Превежда "Героична комедия" от Е. Ростан (1961), творби от френски и руски поети.

Негови стихотворения са преведени на немски, руски, френски, полски, румънски, украински, унгарски, чешки, японски и др. езици. Умира на 4 ноември 1966 година в София.

Най-цитираната негова мисъл е „Загубеното щастие е по-тъжно и от самата тъга“. Нищо учудващо, той сам е повярвал в това от преживяното и загубеното. А ние няма как да не се доверим на опита. Душата на поета никога не лъже.

ТИШИНА

Сърцето ми поиска тишина.

Превърнах в морско дъно

тази стая,

в гора от неми сенки

я превърнах,

за да трепти сърцето ми сред нея

като едно-единствено листо.

Езиците изтръгнах

на вратите,

на стъпките,

на бягащия вятър,

на капките,

на пода,

на звънчците,

осъдих на мълчание устата,

на улиците думата отнех,

за да настъпи пълна тишина.

Но няма тишина.

О, няма, няма.

Аз целият

разсечен съм от релси,

пронизан съм

от думи,

от куршуми,

от плугове

и крачки разрон,

в мен удрят чукове

и шепнат устни,

и кораби реват,

и викат птици,

и пълнят ме

стенания ипесни,

по-силни в тази смешна тишина.

О, няма,

няма вече тишина.

Когато сокът

вече стане вино,

той блъска своя съд,

за да излезе,

да бъде пак движение и звук,

и облакът

когато иде маълком,

набъбва цяло

бялото му виме

от мълнии,

от плясък и криле.

Не, няма тишина.

Къде ще бягам

от този шум

и тези гласове?

Сърце,

от теб излизат те,

събрани

във твоята червена раковина

и аз ги нося в себе си,

и чувам

как те се раждат в мен

и ме разкъсват,

как ме убиват

и ме възкресяват,

как ми отнемат всяка педя място,

за да ми върнат

втори път света.

Afish.bg