Първокласна човешка стока сме, която ТАЗИ ДЪРЖАВА не заслужава.
Прекалено добри сме за нея и въобще не съществува хипотеза, че може би въобще не заслужаваме държава.
Може би трябва да я загубим, както се губи жена, която сме забравили да обичаме. Може би трябва да си самопричиним нещо непоправимо, за да преоткрием първоначалния смисъл. Може би трябва да се върнем години назад и да потърсим онова, което ни пречи да вървим напред.
От народ, прекарал половината си съществуване на своето място, но под чуждо знаме, би трябвало да се очаква повече уважение към идеята за държава. Но същият народ всеки ден кълне на нямане, всеки ден я закрива. Всеки ден изрича това, което дори не трябва да бъде помислено. И въобще не изглежда притеснен, че клетвите може да не са за лудо, че един ден могат да го застигнат.
В тях отдавна няма нищо лично – към този, който към момента персонифицира държавата. Без значение дали се казва Стамболов, Фердинанд, Стамболийски, Борис, Живков или Борисов.
В клетвите никога не е имало и нещо перспективно – ако я закрием, после ще можем ли да я открием на чисто ново и как би се случило това като процес.
Кога за последно казахте добра дума за ТАЗИ ДЪРЖАВА и НАРОДА й. И кога за последно се стърпяхте да не похвалите новите си държави и новите си народи по паспорт – кога ще ги стигнем американците, в Европа всичко ти е уредено, германецът го е измислил, това в Англия не може да се случи, живот си живеят гърците, даже румънците са по-добре от нас. Даже албанците са по-напред от нас, особено по македонския въпрос.
Това не е тъжно сбогуване, не е даже крайно отрицание на следосвобожденския идеал всички българи да живеят в българска държава.
Това е безкръвно извращение с една истинска и истински голяма цел, преследвана на живот и смърт и струвала много кръв.
Целта толкова отдавна не стои пред нас, но поне разводът ни като народ можеше да приключи по взаимно съгласие и далеч по-културно. А не да се делим на първо и трето качество българи и да си натякваме, че едните за нищо не стават (всичко кадърно избяга, останаха само неудачниците и бандитите), а от другите вече не стават българи (те никога няма да се върнат, пък децата им няма да говорят дори развален български).
Все по-малко ще си липсваме един на другиго, все повече ще установяваме, че може и така да се живее.
Все по-трудно ще разбираме как за някакви обединителни глупости са се водили войни и се е ляла кръв. И все по-присмехулно ще става да мечтаеш за България на три морета – какви кръчмарски простотии, kleta majko, не им сервирай повече ракия на тези селяндури.
Селяндурите трябва да мечтаят да бъдат европейци, но не повече от средна ръка европейци. Голямата им самоцел трябва да е да живеят нормално, като за нормалност имат единствено консуматорска дефиниция. А последното, което има значение, е къде и с кого нормално си ядат и пият.
Нормалната логика на последователността обаче е следната – първо губиш следосвобожденските, а след тях и предосвобожденските идеали.
Първо губиш смисъла да живееш заедно с някого, след него изчезва и смисълът да живееш на точно определено място, което е вашето място. Накрая съвсем изчезва смисълът това място да съществува.
Няма такова място. И защо да го има, след като е толкова прокълнато, че на него нищо не върви.
Може би трябва да го загубим, както се губи жена, която сме забравили да обичаме.
Калин Руменов, Lentata.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар