Лято

Лято

8 май 2017 г.

Юрий Луковски: България ни посрещна с цветя и възгласи „братушки“

В тези дни, когато отново светът отбелязва поредната годишнина от победата над фашизма, „Бессмертный полк“ завладя планетата и вече в много градове в различните континенти излизат хиляди, за да покажат, че нищо не е забравено – нито войната, нито жертвите.
 
Аз като една малка частица от милионите прекланящи се пред подвига на воините, смазали фашизма, се свързах с един от онези, които още от първия ден на войната до последния неин залп е воювал в името на Победата.

И това е Юрий Луковски от Тюмен. Макар и на почтена възраст (96), той е неуморим и непрекъснато споделя с младите поколения незабравимото преживяно. А бойните пътища са го довели и в нашата страна и спомените му от срещите с българите през 1944-45-та година са все така живи и близки до сърцето му. Затова  го издирих  и го помолих да сподели за сайта на СБЖ свои мисли и преживявания, свързани с Победата. Буквално часове преди празника пристигна отговорът му и бързам да го представя на вашето внимание…  

- Юрий Маркович, позволете ми да ви предам сърдечни поздрави от слънчева България в навечерието на честването на Деня на Победата! Моля ви да споделите с читателите ни вашия път като участник във Втората световна война. Та вие сте воювали срещу фашизма от първия до последния ден.

- През март 1941 г. бях призован на военна служба в Червената армия  г. Идрица. Във военните действия на Великата отечествена война участвах още от 23 юни 1941-ва като куполен стрелец на танк БТ-7 в състава на 22 механизиран корпус на Северозападния фронт. По-късно бях на танков изтребител в 82 полк на 33 стрелкова дивизия, а през октомври 1941 г. продължих да служа като артилерист в 234 артилерийски полк на 1888 стрелкова дивизия в района на Старая Руса. Бойният  път на нашата дивизия премина през боевете под Курск, освобождаването на Украйна, форсирането на Днепър и участието в Яшко-Кишиневската операция, след приключването на която Червената армия освободи Румъния. Установихме се в Тулча (Румъния) и започнахме да се подготвяме да пресечем българската граница.

- Днес какво си спомняте от тогавашна България? Как ви посрещнаха българите? 


- По това време нашите войски посети Георги Димитров, който ни увери, че българската армия няма да воюва с руската. Така и стана. Сутринта на 8 септември 1944 г. при преминаването на границата с България ни посрещнаха строени граничари и местното население с цветя. Душите ни се сгряха от тази приятелска среща. Отвсякъде се чуваха викове „братушки“, а ние усетихме дружелюбието на славянските народи. Целият ни път от границата до гр. Сливен премина в топлосърдечни срещи с населението – разговори, цветя, българско вино… В Сливен ни настаниха във военните казарми.

След усложняването на положението на фронта в района на езерото Балатон и река Драва нашата част беше прехвърлена в Котел и с. Градец, където посрещнахме победата и края на Великата отечествена война. Този ден си го спомням като сега. Пристигнах от нощно дежурство и заспах, изведнъж нашият свързочник Миша Зайцев започна да ме буди. Разтърси раменете ми и крещи: „Юрка, ставай!“ Уморен му отвърнах, че току що съм се върнал от дежурство, но той отново ми вика: „Ставай, войната свърши!!! Току що уловихме по свръзката, че немците са подписали капитулацията!“ Аз изскочих вън, а там вече целият полк стрелят с автомати и пистолети във въздуха, донесоха бъчонка шоколадов коняк и ние заедно отбелязахме края на войната. Танцувахме и се прегръщахме от радост.

- А след войната посетихте ли нашата страна? Вероятно сте имали и приятели, с които през годините сте си писали и поддържали връзки. бихте ли споделили за това?
- След войната за втори път имах възможността да бъда в България от 8 до 14 май 1985 г. по покана на кметството в с. Градец и градското ръководство на Котел по повод 40-годишнината от победата във Великата отечествена война. И досега си спомням незабравимите срещи с жителите на Котел и Градец, с представителите на предприятия и учениците. Най-големи контакти имах и дълго време си кореспондирахме с Мавроди Димитров – директор на училището в Градец, Антонас Аврамов от Трявна, а също и с кмета на Градец Венко Каварджиков.  кореспондирах си също и с Националния музей за българо-съветска дружба и с Общонародния комитет за българо-съветска дружба.

Но най-тесни бяха връзките с българите от предприятието „Тюмен- ГлавБолгарстрой“, които работеха у нас на строежите в Тюмен. Основните български бригади бяха базирани при тръста „Тюмен газмеханизация“ – младежки тръст, ръководител на който беше Игор Шаповалов, който днес е председател на Съвета на ветераните на Тюменска област и продължава да контактува с българските строители, които останаха у нас.

- Служили сте в един полк с един от най-известните в България руски войници, станал първообраз на паметника на руския воин в Пловдив - Альоша. Това е свързочникът разузнавач от Алтай Алексей Скурлатов. Разкажете за вашето приятелство и за това как разбрахте, че именно той е увековечен в името на дружбата? И досега и българи, и руснаци пеят прекрасната песен, посветена на този монумент.

- С Алексей Скурлатов се запознахме след битката под Москва, когато разформироваха скиорския батальон и той попадна в нашия артилерийски полк, и по-точно в нашата батарея. Но станахме още по-близки приятели след победата. Альоша беше откомандирован в подразделение, което работеше по установяването на връзка с командващия фронта в София и войските, разположени на територията на България. Живееше в Пловдив, на квартира при пощенския служител Методи Витков. Когато по-късно празнувахме победата, ние заедно се разхождахме из града, свиреше музика, хората танцуваха и се смееха. Алексей качи на раменете си двама българи и танцуваше по улиците на Пловдив с тях.

- След завръщането си в родината вероятно сте продължили приятелството си с Алексей Скурлатов. Как продължи то? Любопитно е как посрещнахте новината, че той е станал герой и негов паметник е издигнат на хълма Бунарджика в Пловдив. Как реагираха на това вашите приятели от полка?  
- След това се видяхме с него в Москва, на срещата на полка ни от 188-ма Червенознаменна Приднептровска стрелкова дивизия. Следващата ни среща беше в Молдова. на връщане посетихме Москва и Звездното градче, където се срещнахме с бащата на космонавта Герман Титов, който беше земляк на Альоша. Разговаряхме с него, спомнихме си изминалите дни и се снимахме за спомен. През зимата на 1993 или 94-та, не помня точно, заедно с внучката ми Таня пристигнахме в Барнаул в село Налобиха на гости на Алексей. Гостувахме на семейството му и до ден днешен си общувам с дъщеря му Нелли.

А през 2005 г. по повод 60-годишнината от победата над фашизма ние с нашите спонсори от фирмата „Сибинтел“ с ръководител Владимир Шевчук поканихме Алексей в Тюмен. По това време във организацията на ветераните имаше 22 воювали във Великата отечествена война, участвали в освобождението на България.  Следващата ми среща с Альоша беше когато той се връщаше от пътуване до Москва и премина през Тюмен и ми гостува два дни.

- Някъде прочетох, че вие смятате Алексей за ваш брат. Разбирам, че поддържате връзка сега, когато той вече не е между живите с дъщеря му Нелла Алексеевна. Аз имах щастието да се запозная с нея и да я интервюирам по време на отбелязването на 50-годишнината от паметника на нейния баща.

- Колкото до братството, ще ви кажа, че всички, които сме преминали през тежките години на Великата отечествена война, се смятаме за братя и се чувстваме роднини и близки. Зад гърба ни има много наши срещи и на семействата ни. И досега си звъним по телефона и си пишем.

- Как се отнасяте към това, че у нас някои искат паметниците  на Альоша и на Съветската армия в София да бъдат демонтирани? Вероятно сте чели за това? Необходимо ли е да се зачертава историята?

- Колкото до желанието на някои да бъдат демонтирани паметниците на Альоша и Съветската армия в София, си мисля, че това е капризно мнение на н-еголяма част от политизирания електорат, а се приписва на целия български народ. Надявам се, че здравият разум и народът няма да допуснат това, защото българите помнят как Русия и съветският народ са помагали за отстояването на независимостта на България. Смятам, че сегашната младеж, въпреки всичко, тачи и пази историята на своята родина.   

- Юрий Маркович, на 9 май отново ще отбележим Деня на Победата. Какво ще си пожелаете на вас лично и на всички нас?

Скъпи български приятели, приемете моите искрени поздрави за Деня на Победата! Желая ви здраве, благополучие, съгласие и разбирателство с близките и приятелите ви! Успехи в работата и добро настроение!

И днес Юрий Луковски е в строя и не спира да работи. Роден през 1921 г. в станция Заводоуковская, Тюменска област, въпреки своята възраст той е пълен със сили и оптимизъм. Един от най-активните участници в Тюменското движение на ветераните. За него най-добрият лекар е… банята и движението. След като през юли 1946 г. се демобилизира, започва работа в нефтегазовата промишленост.

Дълъг е списъкът на неговите награди, сред които два ордена „Червена звезда“, „Отечествена война“ І степен, медалите „Жуков“, „За храброст“ и други. Участвал е в юбилейния парад на победата на 9 май 2005 г. на Червения площад в Москва. Председател е на Съвета на ветераните на Централния окръг в Тюмен. 

Юрий Луковски

Розалина Евдокимова,  Sbj-bg.eu

Няма коментари:

Публикуване на коментар