Големият въпрос е разполага ли Румен Радев с инструменти да възстанови върховенството на закона, като фундамент на правовия ред и демокрацията?
Политическата безпътица в България е довела цялото общество до състояние на будна кома. Единствената теза, по която има консенсус е, че повече не може така. Мнозина биха казали, че българската държава не е излизала от това състояние, но това е просто една удобна фраза. Нещо повече, количествените натрупвания на политическа безотговорност доведоха до качествени изменения в политическия организъм. И колкото по-рано се преодолее инерцията на хаоса, толкова по-бързо ще се очертаят контурите на нова България.
За първи път от много години, а в някакъв смисъл и за първи път въобще, на водещите български политици ще им се наложи да се оправят сами. Какво имам предвид? Не се очаква да долети „ястреб“ от Белия дом, нито „хибридна“ буря да се развихри от Кремъл. Тръмп е прекалено зает да направи Америка отново велика, а Путин преди броени седмици заяви във Виена, че България е страна, която не отстоява националните си интереси. За ужас на умилените русофили и хвърлящо в паника, издържащите се от русофобия кръгове в България, това изявление на руския лидер не бе очертано темпорално, с всички произтичащи от това последици. Няма смисъл да разводнявам изложението в тази посока, но твърдението, че и САЩ, и Русия не проявяват интерес към нашата вътрешнополитическа проблематика трудно би било оборено с нещо повече от лозунги. Европейските ни партньори също са прекалено вперени в себе си, от Брекзит през кризата „Меркел“ до нестабилния Макрон, и липсват каквито и да е индикации да проявяват интерес към българските тегоби. Последният абсолютно формален доклад на Еврокомисията само потвърждава това.
Но да се върнем вкъщи. Кои са вътрешнополитическите фактори, които могат да проектират новото бъдеще на България? Утвърден навик е на този въпрос да се отговаря обтекаемо – политическата класа, конспиративно-заговорнически – задкулисието, ченгетата и прочие хуморески или „експертно“. Експертният отговор най-често формира произволен микс от първите два, в зависимост от това кой експерт как усеща посоката на вятъра. Обективният политически анализ обаче изисква трезви оценки. В края на 2018 г. вътрешнополитическите играчи в България са лидерите на двете най-големи партии и президента и те си имат имена – Бойко Борисов, Корнелия Нинова и Румен Радев. Налага се да се спра поотделно на всеки един от тях.
Позволявам си да спестя баналностите какво и защо лидерът на ГЕРБ е направил дотук и да се фокусирам върху утрешния ден.
Бойко Борисов си отива от голямата политика и това не подлежи на съмнение.
Въпросите как ще се реализира този процес и колко време ще отнеме обаче са от съществено значение. Логичният завършек е или ГЕРБ да изчезнат завинаги от избирателния терен в сегашния си вид и да освободят място за съвсем нова формация, или в опозиция да почнат отначало и да се превърнат в демократична дясна парния сами или с остатъците от „старите“ десни.
В идеалния вариант ГЕРБ ще се оттеглят от политическата сцена през два избора – предсрочните парламентарни, които чукат на вратата, и местните в края на 2019 г. Но в реалистичния – минимум два парламентарни и два местни, което на практика означава, че ГЕРБ ще бъдат фактор в политическия живот на страната минимум още поне пет години. Който си въобразява, че ще се справи с машината на Цветанов с магическа пръчка или хората му ще се „спихнат“ и саморазпуснат от само себе си, след една загуба на парламентарни избори, просто е наивник.
Ситуацията в БСП е както винаги много сложна, защото те остават верни на традицията периодично да се самобламират. Суицидният нагон твърде често надделява над властовия и Корнелия Нинова периодично е принудена да се обяснява на свои и чужди какъв точно лидер е и на каква точно партия. Но това представлява живота на социалистически лидер в България последните години – трябва да биеш на мускули военизирана изборна машина с ясно изразена пирамидална структура през медиите и с разпасани команди по места. Съвсем цинично казано, Корнелия Нинова извади късмет, че собствената й опозиционна последователност съвпадна във времето с нестихващите поредици от тежки провали на ГЕРБ. Ако съумее да стегне редиците и да уцели гражданската квота, би трябвало най-после БСП да бие сгромолясващата се ГЕРБ на парламентарни избори.
С местните ще бъде значително по-сложно, но те не са обект на настоящия коментар.
Стигаме до президента Румен Радев – здравото звено в българската политическа триада. Откакто генералът се конституира като държавен глава, се радва на постоянен най-висок рейтинг, стои солидно и във вътрешен, и във външнополитически план. По естествен начин се превърна в основен гарант за демокрацията в страната. Изправен е пред историческата мисия да се справи с провеждането на честни избори. В същото време не може механично да откъсне от своя авторитет и да го прехвърли на новата управляваща коалиция, доминирана от БСП, за да даде стабилност на следващото управление. Тук по естествен път изниква призракът на нова Конституция, респективно Велико народно събрание. Струва си да се кажат няколко думи защо такъв подход би тласнал страната в още по-сериозна криза.
Основният аргумент против свикването на Учредително събрание е състоянието на двете основни партии, които се инфектират взаимно от насрещната си политическа обусловеност. Какво би решил един такъв орган в разширен персонален състав на 44-тото Обикновено народно събрание - Калинки, Цеци и Цецовци, от едната страна, и още толкова обновени социалисти плюс необновените, които хващат последния влак поради големия брой мандати във ВНС. Нека не забравяме, че актуалното състояние на държавата е следствие от десетгодишното газене на действащата Конституция от ГЕРБ – ни повече, ни по-малко.
И още – да не бързаме да отричаме достиженията на основния закон досега. Защото с тази Конституция и козметични промени станахме пълноправен член на Европейския съюз през 2007 г.
Големият въпрос е разполага ли президентът с инструменти да възстанови върховенството на закона, като фундамент на правовия ред и демокрацията, без да се минава през разтуряне на държавата и съграждането й наново без никакви гаранции за прогрес, но при сериозни рискове за допълнително деградиране правата на българските граждани? Защото тъкмо върховенството на закона предпоставя здрава партийна система, а отсъствието му превръща управляващите в котерия.
Струва ми се, че отговорът в известен смисъл идва от само себе си и трябва да се търси в досегашните стремежи на президента да отстоява върховенството на закона.
Става дума, разбира се, за досегашната му битка със законодателния произвол на ГЕРБ. За по-малко от две години, откакто е начело на държавата, Румен Радев 11 пъти е упражнил правото си на отлагателно вето по критично важни за българското общество законопроекти. Поради интензитета на законодателния произвол от страна на „гумения печат“ на Борисов – 44–то НС, президентът вече е в историята като рекордьор по упражняване на тази си компетентност.
За сравнение Желю Желев го е правил 22 пъти за седем години – от 1990 до 1997 г., а Петър Стоянов - 10 пъти за пълния си президентски мандат до 2002 г. Не е необходимо голямо въображение, за да се предвиди, че досега фигурантите на Борисов от парламента дори не са си направили труда да вникнат в мотивите на президента, а по команда са отхвърляли загрижеността му за върховенството на закона. С едно-единствено изключение: скандалните промени в Закона за приватизацията и следприватизационния контрол. Там президентът успя да принуди парламента да приеме ветото му.
Какво да се прави?
Единственият изход от това положение е тримата лидери на България – Радев, Борисов и Нинова да седнат на една маса и да гарантират бъдещето на отечеството чрез въвеждането на по-висок праг за преодоляването на президентското вето. Да, Борисов има интерес от това да се въведе квалифицирано мнозинство за преодоляване на президентското вето, макар това да звучи парадоксално. Това е последният му исторически шанс да се спаси от пълния позор и да се оттегли с остатъците от достойнството си, а Нинова предварително да легитимира бъдещето на управлението си като пресече пътя на възможния законодателен произвол от собствената си партия в зародиш. Този шанс за България не бива да бъде пропускан.
Но той предполага историческо мислене у Борисов и политическо смирение у него, ГЕРБ и икономическата им клиентела. А това е прекален оптимизъм.
Стефан Гайдарски, Glasove.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар